По лицето на Линда се търкулнаха няколко едри сълзи на гняв. Тя ги избърса с опакото на ръцете си и опита да се успокои.
— Заради невероятната вина, която чувствахме — продължи Линда, отново с овладян глас, — загубихме контрола върху мислите и чувствата си и се отчуждихме. Майкъл, синът ми, който беше три години по-голям от Дженисис, рухна пръв. — Тя поклати глава, докато си спомняше. — Той винаги защитаваше малката си сестра и я подкрепяше във всичко. При всяка възможност Майкъл показваше на Дженисис, че няма защо да се срамува от недъга си. — Линда повдигна едното си рамо. — Е, тя вероятно нямаше да стане световноизвестна пианистка или олимпийска гимнастичка, или да спечели „Уимбълдън“, но и повечето физически нормални хора на тази планета не могат да го направят. Правехме всичко възможно да накараме Дженисис да разбере, че не можем да решим всичките ѝ проблеми вместо нея, но тя никога няма да се бори с тях сама и че винаги ще я подкрепяме. Само трябва да ни каже. Затова, защо не ни каза? В онзи ден… защо не ни каза?
Хънтър знаеше, че Линда не очаква отговор.
— И двамата бяха много интелигентни — продължи тя. — Дженисис и Майкъл. Бяха изобретателни, забавни, решителни, имаха силна воля, но най-много от всичко бяха състрадателни и прощаваха. И двамата имаха какво да очакват от живота.
Хънтър се досети какво предстои. Беше прочел доклада от аутопсията на Майкъл.
— След самоубийството на Дженисис — продължи Линда, — за да се опита да притъпи болката… за да се опита да удави вината, която чувстваше, защото е разочаровал сестра си, Майкъл започна да употребява наркотици. — Болката се завърна в гласа ѝ. — Но съпругът ми и аз бяхме толкова сломени… толкова изтерзани от същата тази вина, че не забелязахме. И двамата пренебрегнахме сина си. Не му помогнахме. И една година след самоубийството на Дженисис, Майкъл умря от свръхдоза.
Хънтър бавно кимна.
— Съжалявам.
Линда, изглежда, долови искреността в гласа му.
— Някои от приятелите му мислят, че го е направил нарочно — добави тя. — За да избяга от агонията… мъчението… болката, на която го подлагат мислите му. Толкова много го е боляло… а ние не го видяхме.
Замълча за момент.
— Загубата на двете ни деца за една година разби брака ни — обясни Линда. — Това е още един проблем поради „невежеството“. Обвинявахме не само себе си, но и един друг. Джон, съпругът ми, започна да пие много един месец, след като Майкъл почина. Дотогава вече не можехме да се понасяме. Само се карахме и се обвинявахме взаимно. Упреци, обиди, гняв, апатия… в това се превърна бракът ни. В деня, в който му казах, че не издържам повече… и че искам развод… Джон се качи в колата си и замина.
Светлината в очите на Линда угасна напълно.
— Два дни по-късно на вратата ми почукаха ченгета от Магистрална полиция.
Хънтър и Амбър въздъхнаха едновременно.
— Джон загинал в челен сблъсък с ТИР — обясни Линда. — Шофьорът на ТИР-а казал, че колата на Джон неочаквано изскочила от лентата в последната секунда и се врязала в камиона му, сякаш било нарочно. — Линда потъна в мисли за момент. Когато отново заговори, гласът ѝ беше задавен. — Нямаше дори тяло, което да идентифицирам… само части от него.
Хънтър почувства, че в стомаха му зейва бездънна яма. Това беше нещо, което не знаеше, но сега беше абсолютно ясно, че Линда възприема случилото се със сина ѝ и съпруга ѝ като „ефект на пеперудата“, вълни от последици от самоубийството на Дженисис. За нея реалните ѝ мишени — групата ученици от прогимназия „Гардина“ — бяха виновни за смъртта на тримата. Така, както Линда виждаше нещата, цялото ѝ семейство беше избито, защото са тормозили дъщеря ѝ.
В същия момент телефонът на Амбър започна да звъни в джоба ѝ.
— Може ли да отговоря? — попита тя.
— Не.
— Или са от ФБР, или от лосанджелиската полиция — каза ѝ Амбър.
— Знам. Остави го да звъни.
— Това е лош ход, Линда — обади се Хънтър. — Ако не отговорим, те ще бъдат принудени да направят предположения и повярвай ми, никога не са положителни. Ще предположат най-лошото и ще мобилизират всичко, с което разполагат, за да превземат самолета.
— И последиците ще бъдат, че всички ще умрем тук днес, нали? — попита Линда, ухили се широко и погледна Фил. — Аз нямам нищо против. А ти?