— Робърт, Карлос — поздрави ги тя и леко кимна.
— Има бележка? — веднага попита Гарсия, без да губи време.
— Елате да видите и ще ви обясня всичко. — Доктор Хоув им направи знак да се приближат, докато говореше.
Хънтър и Гарсия надянаха ръкавици и се приближиха до масата за аутопсии. Доктор Хоув протегна ръце, хвана двата горни краища на белия чаршаф, с който беше покрита жертвата, и го смъкна до кръста ѝ.
— О, боже! — възкликна Гарсия и леко дръпна глава назад.
Хънтър не трепна.
Трупът на масата пред тях беше на Мелиса Хоторн, но сега лицето ѝ не беше цяло. Липсваше цялата долна челюст.
Като част от следсмъртния преглед, доктор Хоув трябваше да изреже остатъците от кожата, мускулите, сухожилията и съединителната тъкан и да махне цялата мандибула, за да определи степента на пораженията, причинени от риболовната кука и натиска, упражнен върху челюстта.
— Какво? — попита тя. — Мислех, че си бил на местопрестъплението.
— Бях, но и челюстта ѝ беше там. Разместена и висяща на косъм, но все още си беше там.
— Виждал си подобни неща, знам.
— Подобни, да — съгласи се Гарсия, — но дори ти трябва да признаеш, че това е различно.
— Е, какво установи, докторе? — попита Хънтър.
— Ами, както спомена Карлос, мандибулата ѝ беше жестоко разместена. И също така счупена на девет места.
Гарсия изкриви лице в гримаса.
— Ще пропусна цялото анатомично обяснение за разкъсаните мускули и така нататък, защото в него няма нищо интересно за вас, но ето това ще ви заинтригува. — Доктор Хоув насочи вниманието им към нещо върху работния плот от неръждаема стомана вляво от нея. — Езикът ѝ е бил умишлено отрязан. Не от куката, напъхана в устата ѝ, а с остър инструмент, нещо като скалпел или ножица. Разрезът беше чист.
Гарсия погледна Хънтър, който беше съсредоточил пълното си внимание върху доктор Хоув. И двамата знаеха, че умишлено отрязаният език може да означава акт на отмъщение — възмездие за нещо, което жертвата е казала или е можело да каже.
— Каква е официалната причина за смъртта? — попита Хънтър.
— Всъщност е комбинация. Жертвата се е задушила и удавила в собствената си кръв.
— Мамка му! — прошепна Гарсия и затвори очи за момент.
— Нараняването на долната челюст е било брутално — обясни доктор Хоув. — И за жалост, както съм сигурна, че вече знаете, тя е била жива през цялото време.
Хънтър кимна.
— Няма съмнение, че жертвата е умряла от болката от перфорацията — продължи доктор Хоув. — Без анестезия, никой не е достатъчно силен, за да издържи на такава болка. — Тя отново насочи вниманието на детективите към трупа. — Въпреки неимоверната болка и жестокостта на нападението, нараняването в челюстта не я е убило, но е напълнило устата ѝ с кръв… твърде много кръв.
Гарсия неспокойно премести тежестта си от единия на другия крак.
— Във всяко друго положение — добави доктор Хоув, — седнала, легнала, изправена и така нататък, тя е щяла да може да изплюе част от кръвта в устата си, но провесена за челюстта… — За да демонстрира, тя отметна глава назад, доколкото можа. — Тази поза е изключително проблематична поради две причини. Първо… — доктор Хоув посочи гърлото си, — стяга гърлото и затруднява преглъщането на каквото и да е, дори слюнка. Второ, създава гравитационно притегляне и затова всичката кръв, напълнила устата ѝ, не е имало къде другаде да отиде, освен надолу. — Тя посочи с показалеца си. — Ако все още е имала езика си, жертвата е щяла да може да го движи нагоре и надолу, изтласквайки част от кръвта в устата си.
— Но езикът е бил отрязан — довърши Гарсия и отново погледна невъзможното лице върху масата за аутопсии.
Доктор Хоув кимна.
— Езикът ѝ е бил отрязан. Всичката кръв в устата ѝ не е имало къде другаде да отиде, освен надолу, към вече стегнатото ѝ гърло. Преглъщала е, разбира се, но кръвта е била твърде много и след известно време е блокирала дихателната система. Открихме кръв в белите ѝ дробове, също както има вода в белите дробове на жертва на удавяне. Както казах, жената се е задушила и удавила. Очите ѝ са осеяни с петехии. Токсикологичното изследване на кръвта ще бъде готово след два дни, но предполагам, че е била упоена, преди да бъде завързана.
В залата настъпи тишина.
— Колко време мислиш, че е издържала, преди да се задуши? — попита Хънтър.
— Не много дълго — отвърна доктор Хоув. — Вероятно само няколко минути, но дори секундите сигурно са ѝ се сторили като цяла вечност. Болката… агонията… отчаянието да не поеме кислород. — Тя възмутено поклати глава. — Последните минути на тази жена на този свят несъмнено са били нечувано болезнени…