Амбър и Фил слушаха разказа на Линда с не по-малък интерес от Хънтър.
— И после — продължи Линда, — преди малко повече от една година, както каза ти, по време на един от еднодневните ми семинари, този в Помона, в гимназия „Клермонт“, след края на семинара при мен дойде един двайсет и шест годишен мъж.
— Педро Бустаменте. — Хънтър не формулира изречението си като въпрос.
— Същият — кимна Линда. — Изглеждаше разстроен, явно се бореше с много неща — депресия, тревожност, срам, но най-много от всичко, вина. Попита ме дали може да поговорим на четири очи. Изглеждаше толкова… немощен… толкова кльощав, че предложих да го почерпя обяд. Той не прие. Искал само да говори с мен, затова след като прибрах нещата си, отидохме на паркинга и седнахме в колата ми. — Този път Линда взе бутилка вода, отвъртя капачката и отпи малка глътка. — Педро започна, като ми каза, че познавал Дженисис. Били приятели… били в един клас в прогимназия „Гардина“ и че много, много съжалява за случилото се. — Тя прокара език по устните си и за момент очите ѝ загубиха фокус. — Начинът, по който каза, че съжалява, ме притесни. Не прозвуча като коментар „Съжалявам за загубата ви“, а по-скоро като признание, „Съжалявам за онова, което направихме“. Трепереше, очите му бях пълни със сълзи и гласът му беше като шепот. И тогава го попитах дали има нещо от миналото, което иска да ми каже. — Линда погледна Хънтър с очи, горящи от гняв. — И точно тук грешиш, детектив. Не тормозът е тласнал Дженисис да сложи край на живота си. Не постоянният тормоз, за който ти спомена в теорията си. Не тормоз е накарал Майкъл да вземе свръхдоза и Джон да се забие в ТИР. — Последва тягостно мълчание. — Било е една-единствена случка, която те любезно нарекли „шега“.
— Шега? — в един глас попитаха Хънтър и Амбър.
Линда извади мобилния си телефон от джоба на якето и почука с пръст три пъти по екрана.
— След като го попитах дали има нещо, което иска да ми каже, Педро се разплака. Продължи да повтаря, че много съжалява за всичко… за Дженисис… и да ме умолява за прошка. Когато го попитах „Прошка за какво?“, той ми показа това. — Линда подхвърли телефона на Хънтър.
Той го улови с лявата си ръка.
— Само почукай с пръст по екрана — каза тя. — Вече е заредено.
92.
Въздухът в импровизираната стая за конференции в терминал Б беше натежал от напрежение. По-ниският от двамата агенти на ФБР отново погледна часовника си.
— Изминаха повече от пет минути — каза той, кимна на капитан Блейк и посочи телефона в средата на масата. — Нито дума от вашия детектив. Трябва да влезем в самолета. Тази история продължи достатъчно дълго. — Той отмести поглед към шефа на полицията.
— Той е прав — съгласи се единият от двамата служители на летището. — Натискът от всички авиолинии се засилва с всяка изминала секунда. Колкото по-дълго продължава тази ситуация, толкова повече пари губят. Всички полети от този терминал са или отменени, или забавени. Всички искат случаят да се реши колкото може по-бързо.
— Трябва да направим допълнение към това изречение — обади се Гарсия.
— Какво допълнение? — попита другият агент на ФБР.
— Всички искат случаят да се реши колкото може по-бързо — повтори Гарсия, — без жертви. Както знаете, вече имаме на позиция три екипа на специалните части на лосанджелиската полиция. Два на земята и един в пътническия ръкав за качване на борда, точно пред вратата на самолета. Готови са да атакуват веднага щом ние решим, че е време да ударят.
Без да обръща внимание на разговора, капитан Блейк взе телефона на масата и натисна „избери повторно“.
— Нека опитаме отново.
От другия край на линията телефонът на Амбър иззвъня веднъж… два пъти… шест пъти, преди някой да отговори.
— Коя част от „когато му дойде времето, ще получите друго обаждане“ не разбрахте? — прогърмя гласът на Линда от високоговорителя на масата.
— Говори капитан Барбара Блейк от лосанджелиската полиция… — започна капитан Блейк, но Линда я прекъсна.
— Мислиш ли, че ми пука коя си? Инструкциите остават същите. Когато му дойде времето, ще получите друго обаждане. А сега седнете и чакайте.
Линда затвори.
93.
Точно когато Хънтър улови във въздуха мобилния телефон на Линда, след като тя му го подхвърли, телефонът на Амбър започна да звъни в джоба ѝ. Тя погледна Линда и попита:
— Какво искаш да направя?