— Същото като преди — отвърна Линда. — Остави го да звъни.
— Както казах, Линда — намеси се Хънтър, — ако не отговориш на обаждането, те ще направят предположения. — Той погледна наляво и после надясно, сякаш проверяваше двата салона. — Известно е, че екипите на специалните части обичат да натискат спусъка, без да питат много-много. Повярвай ми, не би искала да щурмуват самолета…
Линда се замисли върху съвета му за момент.
— Добре. — Тя се обърна към Амбър. — Дай ми телефона си.
Амбър ѝ го подхвърли.
Линда го улови и отговори на обаждането.
— Коя част от „когато му дойде времето, ще получите друго обаждане“ не разбрахте? — Последва кратко мълчание. — Мислиш ли, че ми пука коя си? Инструкциите остават същите. Когато му дойде времето, ще получите друго обаждане. А сега седнете и чакайте. — Линда затвори и върна телефона на Амбър. — Готово — каза тя на Хънтър. — Доволен ли си?
Амбър пусна телефона в джоба си и двамата с Хънтър отново насочиха вниманието си към мобилния телефон на Линда в ръката на Хънтър. Той го наклони под ъгъл, така че и двамата да виждат ясно екрана.
— Както казах, само почукай с пръст по екрана, за да тръгне записът — каза пак Линда.
Фил рефлексивно протегна врат.
— Какво правиш, по дяволите? — попита Линда и посегна към пистолета.
— Нищо — отговори той. — Само съм любопитен. Съжалявам.
— Момче, по-добре се облегни назад и стой така.
Фил се подчини, без да поглежда Линда.
Хънтър почука с пръст в средата на екрана.
Видеозаписът започна и първото, което Хънтър и Амбър забелязаха, беше, че няма звук. Беше заснет в стая… вероятно спалня, съдейки по онова, което виждат. Освен това беше ясно, че онзи, който е заснел видеото, се крие зад двойни врати, оставени открехнати в друга стая, или в гардероб. Камерата се движеше наляво и надясно, нагоре и надолу, постоянно търсейки по-добър ъгъл. Образът играеше през цялото време, така че явно някой държеше камерата в ръката си.
През пролуката между двойните врати, на три-четири метра пред камерата се виждаха двама млади тийнейджъри — момче и момиче — които стояха пред друга отворена врата, която водеше към вътрешна баня, където лампата беше угасена. Момичето беше Дженисис. Черната ѝ коса се спускаше по раменете ѝ на елегантни вълни. Беше с бяла тениска, затъкната в черна плисирана пола с висока талия, и обувки с ниски токове.
Момчето, което изглеждаше на същите години като Дженисис, беше цели трийсетина сантиметра по-високо от нея. Къдравата му коса беше черна като нощ. Очите му имаха същия цвят. Носеше черна, закопчана догоре риза, сини джинси и бели маратонки.
Хънтър веднага позна момчето. Видя снимката му в годишника на прогимназия „Гардина“ от 2009 година — същата, която беше закачена на таблото в кабинета на отдел „Свръхтежки убийства“. Педро Бустаменте.
Двамата разговаряха и се държаха за ръцете.
Уродливостта на ръката на Дженисис, изглежда, не притесняваше Педро.
Шест секунди по-късно Дженисис много колебливо се надигна на пръсти, а Педро наведе глава, и устните им се срещнаха. Дженисис нежно обви в шепи лицето му, а той уви ръце около кръста ѝ. Целувката беше срамежлива и продължи по-малко от пет секунди. Те спряха, погледнаха се в очите и после отново се целунаха, този път много по-страстно и по-дълго.
Ролите в самолета сякаш се размениха, защото сега Линда наблюдаваше внимателно изражението на лицето на Хънтър.
Когато целувката свърши, Дженисис и Педро започнаха да разговарят. Поради лошия ъгъл на камерата, Хънтър не можеше да види добре движенията на устните им, за да разбере какво казват, но определено разчете езика на телата им.
Дженисис явно се колебаеше за онова, което казва Педро. Тя отстъпи крачка назад и скръсти ръце на гърдите си — отбранителен жест, който означаваше, че в този момент се чувства уязвима.
Педро, от друга страна, изглежда, напълно владееше положението. Не изглеждаше така, сякаш я принуждава, но беше настоятелен, извисявайки се застрашително над Дженисис. Докато говореше, той леко отмести тяло наляво и застана точно пред камерата и това позволи на Хънтър най-после да прочете по устните му какво казва.
Хайде, Джен, ти обеща.
Хънтър не можа да разчете отговора на Дженисис.
Да, увери я Педро. Вратата на спалнята е заключена. Никой няма да влезе, обещавам. Само ние двамата сме.
Накрая, след няколко дълги секунди, Дженисис прегърби рамене и наведе глава, сякаш се опитваше да стане още по-малка, отколкото вече беше. Движението показа, че тя е съгласна с онова, което искаше от нея Педро, но явно се чувства неудобно и е смутена.