Като Дженисис — две думи — и мисловният процес на Хънтър превключи на друга скорост, когато в главата му се оформи съвсем нова идея.
— Знам, че си извършила феноменално проучване, за да научиш всичко, което можеш, за тези хора — каза той, опипвайки почвата. — Месеци наред си събирала информация за тях. Проучванията ти са безупречни, но нека те попитам — проучи ли живота им като по-малки?
В очите на Линда проблесна колебание.
Хънтър го видя и разбра отговора, въпреки че Линда не каза нищо. Идеята му можеше да проработи.
— Е, ние го направихме — излъга той. — Трябваше да научим всичко възможно за жертвите, за да се опитаме да разберем защо са били убити. Знаеш ли защо Кирстен Хансен е напуснала Дания и е дошла в Америка?
Линда го погледна с присвити очи.
— Кирстен Хансен е била родена с говорен дефект. — Хънтър съчини лъжата на момента. — Субмукозна цепка на небцето. Повечето хлапета в училище ѝ се подигравали заради начина, по който говорела.
Линда се замисли и Хънтър долови някак много лека несигурност.
— Дошла в Америка за операция, за да коригира дефекта, и впоследствие останала. Оливър Грифит не е страдал от физически недъзи, но когато бил на четиринайсет години — същата възраст като Дженисис — бил кльощав като клечка. Подигравали му се, че няма мускули, че е непохватен и че не спортува. Блъскали го, биели го, присмивали му се, тормозели го. Едва когато завършил гимназия, той решил да направи нещо по въпроса. Започнал да ходи редовно на фитнес и развил атлетична фигура.
За пръв път Линда придоби вид, сякаш се съмнява в себе си.
— Лукас Елиът страда от дислексия — продължи Хънтър. — Бори се с това нарушение и до ден-днешен, но когато бил хлапе, съучениците му го подигравали, защото не можел да чете и да пише правилно…
— Може ли… — Фил се опита да попита нещо, но Линда не му даде възможност.
— Млъкни.
— Всички, които ти уби, Линда — добави Хънтър, — са се борили, когато са били хлапета. Подигравали ги… тормозели ги… унижавали ги… блъскали ги и ги удряли. — Той отново направи пауза. — Те са били Дженисис по свой начин, опитвали се да се впишат… правели са всичко възможно да бъдат приети… борели се с недъзите си… водели са свои войни срещу предразсъдъците. Голямата разлика е, че те не са сложили край на живота си, Линда. Ти сложи край на живота им. Наистина ли мислиш, че това е справедливостта за теб… за Дженисис? Наистина ли мислиш, че Дженисис би била щастлива, ако знаеше, че майка ѝ убива хора, които също като нея са се борили упорито, за да надвият невежеството… и да бъдат такива, каквито са?
Линда стрелна поглед към Фил, после към Амбър и накрая към Хънтър. Тя очевидно се бореше с нещо в себе си. Вина? Срам? И двете? Хънтър не можеше да определи. Реакцията ѝ беше да вземе пистолета.
— Някой трябваше да плати — с треперещ от емоция глас каза Линда. — Преди тринайсет години всички загубихме живота си — Дженисис, Майкъл, Джон и аз. Трябваше да отмъстя за тях. — Тя повдигна рамене. — Око за око. Невинен живот за невинен живот. И какво от това? — Гласът ѝ отново стана спокоен. — Светът не е справедлив, детектив. Животът не е справедлив. Сигурна съм, че вече си го забелязал. Ако животът беше справедлив, Дженисис нямаше да се роди с ектродактилия. — Очите ѝ се отместиха към пистолета в ръката ѝ за секунда. — Аз страдах предостатъчно. Сега е техен ред и ако заради това трябваше да умрат невинни хора… — Линда пак повдигна рамене. — Така да бъде. Не са имали късмет.
Хънтър можеше и да греши, но почувства, че в думите ѝ липсва предишната убеденост.
Линда си пое дълбоко дъх и погледна Фил, после Амбър и накрая Хънтър.
— Днес ти сгреши и за още нещо… Робърт. В момента може и да не го разбираш, но знам, че скоро ще го разбереш. Всичко е там и те чака.
— За какво друго съм сгрешил?
Случайност или не, на Линда ѝ беше останал само план „В“. Трябваше просто да го осъществи.
— Ти каза, че днес никой няма да умре тук. — Линда отправи на Хънтър и Амбър мъртвешка усмивка, лишена от всякакви чувства. — Сгреши.