Последва още една минута мълчание и после Гарсия попита:
— Била ли е сексуално насилена?
— Не по начина, по който си мислиш. Не е била изнасилена — обясни доктор Хоув, обърна се и насочи вниманието им към листче хартия върху количката с инструментите. — Но това беше оставено във вагиналния ѝ канал.
Двамата детективи се приближиха до количката. Листчето съдържаше едно-единствено изречение, написано на ръка:
В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти.
11.
— „В тези очи никой няма да изглежда толкова съвършен, колкото беше ти“ — цитира Гарсия, когато двамата с Хънтър се качиха в колата му. — Какво, по дяволите, мислиш, че означава това?
Хънтър стисна устни и поклати глава.
— Не съм сигурен. Може да е ред от любовно или друго стихотворение… Може да е от текст на песен… реплика от филм… или нещо, което самият извършител е измислил.
— Значи не си го виждал преди, така ли? — попита Гарсия.
Хънтър се намръщи.
— Не. Защо да съм го виждал?
— Защото четеш много… много повече от мен. Само питам, в случай че си попадал на това изречение някъде.
— Не си спомням, но ще кажа на отдел „Проучвания“ да проверят.
Те се върнаха в сградата на Главното управление на полицията и решиха да си поделят работата за следобеда. Гарсия отиде да говори с Кели-Ан Телър, приятелката на Мелиса Хоторн, чийто рожден ден бяха празнували в събота вечерта, а Хънтър пое задачата отново да се опита да разпита Джанет, доведената сестра на Мелиса, която живееше в малък едностаен апартамент с гаджето си, Томас Молина. Жилището се намираше на по-малко от пет пресечки от дома на Мелиса.
Хънтър паркира на улицата, точно пред блока на Джанет. Сградата беше семпла, с мръсна жълта фасада, прозорци с бели рамки и два малки балкона. Домофонът на входа не работеше, но заключващият механизъм на външната врата беше повреден и това означаваше, че вратата никога не се заключва. Хънтър я бутна, отвори я и се качи по стълбите на първия етаж.
Апартаментът на Джанет беше номер сто и две, втората врата вдясно по тесен коридор без прозорци. Двете флуоресцентни тръби на тавана ту светваха, ту угасваха като стробоскоп. Нямаше звънец. Хънтър почука три пъти и зачака. Беше се обадил предварително и разговаря с Томас, гаджето на Джанет, който каза, че не е сигурен колко ще му помогне Джанет. Тя все още била в шок и от вчера не правела нищо друго, освен да плаче. Снощи, след пристъп на истерия, се наложило да я натъпчат с успокоителни, за да заспи.
Хънтър се беше сблъсквал със същото положение толкова много пъти, че им беше изгубил броя. Много често разпитът на някой, който все още е в шок, довеждаше или до много ненадеждна информация, или до абсолютно нищо, но Джанет не беше станала свидетел на престъпление. Онова, което Хънтър искаше да я попита, не разчиташе на оперативната ѝ памет.
Той се приготви да почука отново, когато чу тежки стъпки, които се приближаваха отвътре. Шпионката потъмня и Хънтър показа служебната си карта. Две секунди по-късно вратата се отключи. Отвори я висок метър и осемдесет и пет афроамериканец с атлетично телосложение. Беше с черно долнище на анцуг и фланелка в лилаво и златисто на „Ел Ей Лейкърс“, с номер осем на гърдите. Черно-сиви татуировки покриваха ръцете му. Косата му беше подстригана късо, във военен стил, а наболата му брада беше професионално подрязана, за да подчертае челюстта му. Изглеждаше на двайсет и пет години.
— Томас Молина? — попита Хънтър и погледна в очите младия мъж, който оглежда детектива и служебната му карта няколко секунди. — Аз съм детектив Робърт Хънтър от лосанджелиската полиция. Говорихме по телефона.
— Наричай ме Том — отвърна младият мъж. Гласът му съответстваше на силното му тяло. — Само майка ми ме нарича Томас. И го прави само когато е ядосана.
Хънтър зачака, но Том не добави нищо повече.
— Може ли да вляза?
Том се поколеба за момент.
— Не знам, пич. Както казах по телефона, от вчера Джанет не прави нищо друго, освен да плаче, понякога истерично. Най-после се успокои малко. Ако говориш с нея, пак ще започне.
— Разбирам, Том, и ако имахме избор, нямаше да безпокоя госпожица Ланг или теб, но за разследването ни наистина е важно да говоря с нея. Ще бъда кратък, доколкото е възможно.
Том наклони глава и се замисли върху думите на Хънтър.
— Добре, влез — съгласи се накрая той, отвори широко вратата и отстъпи вляво.
— Благодаря.