От външната врата се влизаше направо в дневната на апартамента, малка и скромно обзаведена. Джанет седеше до единствения прозорец в стаята, с изглед на запад, до кръгла масичка с четири стола. На масата до нея бе сложена малка чиния с недокоснат сандвич с шунка и сирене и чаша мляко.
Тя не погледна Хънтър.
— Казах ти, брато — прошепна Том и посочи Джанет. — Тя не говори много. Дори не яде.
Джанет Ланг изглеждаше няколко сантиметра по-висока и може би десетина килограма по-тежка от сестра си. С черна коса, късо подстригана, и лице с форма на бадем. Очите ѝ бяха големи, леко издължени нагоре в ъгълчетата. Кожата ѝ изглеждаше половин нюанс по-светла от тази на Мелиса, с деликатни рамене и малки и изящни ръце. Червеният лак на ноктите ѝ беше олющен.
— Взимала ли е някакви лекарства през последните два-три часа? — попита Хънтър. — Успокоителни… нещо?
— Не, брато, нищо — отговори Том.
Хънтър кимна в знак, че разбира, а после се приближи до масичката и седна срещу Джанет.
Тя не откъсна очи от света отвъд прозореца.
— Здравейте, госпожице Ланг — каза той със спокоен глас като на лекар. — Помните ли ме? Аз съм детектив Робърт Хънтър. Говорихме вчера.
Джанет не помръдна. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Госпожице Ланг — започна Хънтър. — Знам, че в момента ви е ужасно трудно. Знам, че не ви се говори… нито с мен, нито с някой друг, но ако може да ви задам само още няколко въпроса, това наистина ще помогне на разследването ни. — Той млъкна и зачака.
Без да поглежда Хънтър, тя стисна очи и по лицето ѝ започнаха да се стичат сълзи. Джанет преглътна с пресъхнало гърло.
Хънтър извади хартиена кърпичка от джоба на якето си и ѝ я предложи.
Тя не я взе.
От опит Хънтър знаеше, че общо взето в такива ситуации най-добрият подход е направо да ѝ зададе първия въпрос. И той се приготви да направи точно това, когато Джанет го изпревари.
— Защо? — попита тя. Една сълза се търкулна към върха на носа ѝ. — Защо някой би сторил това на Мел?
Хънтър разбра, че Джанет всъщност не очаква отговор, защото никой отговор не би прозвучал достатъчно смислено. Тя всъщност търсеше отдушник на гнева си… на мъката… на болката. Той не каза нищо, оставяйки я да продължи.
— Видяхте ли какво е направил на сестра ми? — В гласа ѝ имаше толкова много болка, че от време на време изпискваше. — Видяхте ли лицето ѝ… устата? Що за чудовище би причинило такова нещо на друго човешко същество? На някого като Мел?
Джанет избухна в ридания и цялото ѝ тяло се разтресе от мъка.
Хънтър почувства странна тъга, която се обви около сърцето му и бавно започна да го стяга. Риданията, болката… това беше само началото на онова, което предстоеше за Джанет Ланг. Откриването на изтезаваното и осакатено тяло на любим човек разполагаше със силата да порази някой много повече, отколкото просто да разстрои човешкия мозък. Можеше да го помрачи. И само времето щеше да покаже какви поражения е претърпяла психиката на Джанет.
Хънтър не я притисна и плъзна поглед към лавиците в ъгъла, където имаше няколко снимки в рамки. На повечето от тях беше Мелиса. Винаги с усмивка, която изглеждаше по-широка от нея… от целия свят. Дипломата на Джанет от гимназията разделяше фотографиите на две групи.
— Мел беше най-милият човек, когото може да срещнете — каза Джанет, сякаш проследи погледа на Хънтър към снимките. Гласът ѝ все още трепереше. — Тя беше дружелюбна, състрадателна. Разбираше, прощаваше… — Джанет леко поклати глава. — Не говореше нищо лошо за никого. Винаги виждаше доброто в другите… никога лошото. Винаги беше готова да се усмихне и усмивката ѝ беше заразителна. Винаги с оптимистичен коментар, колкото и лошо да беше положението. — Джанет най-после откъсна очи от прозореца и погледна Хънтър. — Мел беше повече от моя голяма сестра. Тя беше най-добрата ми приятелка. Единственият човек, който винаги ме подкрепяше, каквото и да се случи. Единственият човек, на когото можех да разчитам за всичко. Никога не съдеше… не критикуваше… винаги помагаше. Много я уважавах.
Хънтър мълчеше поради две причини: първо, думите щяха да бъдат най-безсмисленото нещо, които можеше да предложи на Джанет в момента; и второ, тя говореше и той искаше точно това. Само трябваше да намери подходящ момент, за да зададе въпросите си.
Хънтър отново ѝ подаде хартиената кърпичка и Джанет пак не я взе. Предпочете да използва лявата си ръка, за да избърше сълзите от лицето си.
— Вчера ми казахте, че сестра ви не се е срещала с никого. Имам предвид романтична връзка. Така ли е?
Джанет си пое дъх през носа и после кимна.