— Да, видях ги — каза Хънтър и сложи стола си от дясната ѝ страна.
Гарсия седна отляво.
— И това може да е проблем — каза Кристина, когато на двата монитора пред тях се появи образ. Камерите на тавана бяха насочени към плота за сервиране на бара. — Ако човекът, когото търсите, не е бил на бара, а е седял на маса и е поръчвал питиета на сервитьорка, тогава тези записи няма да ви свършат работа. Камерите не обхващат масите.
— Бил е на бара — отговори Хънтър и тя го погледна. — Казаха ми, че седял в този край. — Той посочи на единия монитор далечния ляв край на бара.
— Добре — кимна Кристина. — Това помага много. А сега, вторият проблем. Имате ли предвид горе-долу някакъв час? Защото ако нямате, ще трябва да изгледате повече от десет часа видеозаписи.
— Нека започнем от полунощ — предложи Хънтър, като си спомни разговора с Джанет и Том днес следобед, и премести стола си по-близо до бюрото. — Може да се върнем назад и да превъртим напред оттам, но знам, че са го видели на бара между полунощ и един сутринта.
— Да, разбира се — отвърна управителката и въведе часа в полето на търсене. Натисна клавиша „Въведи“ и картината на монитора прескочи и показа оживения бар, където двама бармани се движеха бързо и приемаха поръчки от клиенти и сервитьорки. Единият барман беше същият висок латиноамериканец, който и в момента работеше на бара. На левия край на барплота имаше три жени и двама мъже. Явно не бяха заедно. Никоя от жените не беше Мелиса Хоторн. Часовникът в горния десен ъгъл на двата монитора започна да отброява от 00:00 часа.
— Може ли? — попита Хънтър и посочи клавиатурата.
— Разбира се. Извинявам се — Кристина стана. — Седнете на моето място.
Двамата размениха местата си.
Системата за управление на видеозаписа беше лесна. Хънтър превъртя напред образите със скорост осем пъти по-висока от нормалната.
Гарсия се наведе към мониторите, сложи лакти на бюрото и съсредоточено присви очи.
Докато барманите приготвяха и раздаваха питиета, клиенти и сервитьорки сновяха около бара в привидно хаотично движение.
00:05 — все още нямаше следа от Мелиса.
— Имате ли нещо против да ви оставя? — попита Кристина и пак стана. — Вечерта започва и трябва да се уверя, че всичко върви гладко.
— Не, разбира се, вървете — отговори Хънтър и спря картината за момент. — Няма причина да ви държим тук, особено след като може да се забавим.
— Работете спокойно — каза тя и се приближи до вратата. — Ако ви потрябвам за нещо, ще бъда или в ресторанта, или в бара.
Кристина излезе и затвори вратата, а Хънтър и Гарсия отново насочиха вниманието си към мониторите.
Клиентите идваха и заминаваха на бърза скорост и някои се задържаха на бара много по-дълго от други, но в 00:23 часа Мелиса най-после се появи на екрана. Двамата детективи я забелязаха едновременно.
— Ето я — каза Гарсия и посочи с показалеца си монитора вляво.
Хънтър бързо върна кадрите на нормална скорост. Картината показа Мелиса, която се приближи до бара, наведе се напред, сложи лакти на плота и преплете пръсти. Беше облечена с елегантна червена рокля шемизета. Не изглеждаше съвсем трезва.
Барманът я забеляза след няколко секунди. Той даде на клиента, който стоеше в другия край на бара разноцветен коктейл във висока чаша, и отиде при Мелиса. Двамата се усмихнаха учтиво един на друг и после барманът се наведе към нея с ухо към устните ѝ, за да чуе поръчката.
Ъгълът, под който беше поставена камерата на тавана, не беше много добър. Хънтър видя само отчасти движението на устните на Мелиса.
— Разбра ли какво каза? — попита Гарсия, който знаеше, че партньорът му може да чете по устните, нещо, на което се беше научил като малък.
— Не съвсем.
Когато барманът се обърна, за да приготви питието на Мелиса, към бара се приближи висок тъмнокос мъж с атлетично телосложение и зае пространството вляво от нея. Беше с тъмен панталон, закопчана догоре бяла риза и синьо сако.
— И ето го нашият загадъчен Марк — отбеляза Гарсия и инстинктивно се премести няколко сантиметра по-близо до екрана. Часът беше 00:25.
Хънтър направи същото, но мъжът застана зад последната колона вляво.
— О, страхотно — измърмори Гарсия и наклони глава наляво и после надясно, сякаш това щеше да му позволи да види по-добре лицето на мъжа.
Хънтър наблюдаваше мълчаливо.
Само след няколко секунди мъжът погледна Мелиса и посочи надолу към обувките ѝ. Тя се изви да го погледне, наведе глава, усмихна се, отново погледна обувките си и после устните ѝ се раздвижиха. Този път Хънтър ясно я разбра какво каза: Благодаря. Нови са.