Хънтър му показа разпечатката отново.
— Сериозно? — изсмя се Гарсия. — Това ли е най-доброто, което имаме? Може да е всеки.
— Това е най-доброто, което имаме — потвърди Хънтър.
— Което означава, че нямаме абсолютно нищо — изкикоти се саркастично Гарсия.
16.
След като приключи дванайсетчасовото си дежурство за трети пореден ден, Кирстен Хансен седна изтощена в стаята на медицинските сестри на втория етаж на хирургичната болница в Уестлейк, Лос Анджелис. Ръцете ѝ трепереха, очите ѝ бяха уморени и пареха и мозъкът ѝ беше преуморен и вцепенен. Часът беше девет и двайсет и четири вечерта.
Кирстен беше медицинска сестра в спешното отделение на хирургичната болница от четири години и през това време асистира в стотици операции, но това беше първата ѝ септална миектомия — много сложна процедура, извършвана, за да се намали дебелината на сърдечните мускули, симптом при пациенти, диагностицирани с напреднал стадий на хипертрофична кардиомиопатия. Първоначално операцията трябваше да продължи около шест часа, но поради малък проблем с апарата за байпас, прекараха в операционната зала близо девет часа и половина. В края на краищата, операцията мина успешно, но екипът беше на косъм да изпусне пациента.
Въпреки че не беше хирург, Кирстен изигра много важна роля в цялата процедура и в поддържането на живота на пациента.
Тя седна зад волана на своя хюндай „Акцент“ на паркинга на болницата и се погледна в огледалото за обратно виждане. Изглеждаше преуморена, но зад маската на изтощението се криеше една много горда Кирстен Хансен.
Днес се представи добре, момиче, каза си тя и се усмихна на отражението си. Представи се добре.
Ръцете ѝ все още леко трепереха, когато бръкна в жабката, за да извади цигарите.
Да, разбира се, пушенето е вредно, всеки го знае, особено здравен работник като Кирстен, но тя не пушеше много. Всъщност дори не можеше да каже, че е пушачка. Не жадуваше за вкуса на цигарите, но харесваше вълшебното им успокояващо въздействие и не се срамуваше да го признае.
Кирстен поднесе цигара към устните си, запали я и вдъхна продължително дима. Облегна се назад на седалката, затвори очи и остави никотинът да свърши работата си. Четири вдишвания и се почувства десет пъти по-добре. Ръцете ѝ престанаха да треперят и сърцето ѝ вече не блъскаше толкова силно в гърдите. Тя дръпна за последен път, а после угаси цигарата и погледна часа — 21:58.
Кирстен не очакваше, че ще излезе от болницата толкова късно, но когато включи двигателя, повдигна рамене, защото истината беше, че това няма значение.
Щеше да почива през следващите два дни и годеникът ѝ, Трой Фостър, с когото живееше в къща с две спални в Алхамбра, беше извън града до утре вечер.
Трой беше мениджър по продажбите в оръжеен магазин и отпътува за Сан Франциско в петък, за да присъства на тридневно изложение на оръжия и муниции. Кирстен не само че щеше да има на свое разположение цялата къща, но и нямаше да ѝ се налага да се буди рано сутрин. Въпреки късния час, тя пак можеше да се прибере вкъщи, да си налее чаша вино, да си поръча пица и спокойно да гледа някакъв безсмислен телевизионен сериал до ранните часове на утрото.
Мисълта я накара да се усмихне.
Не че Трой не ѝ липсва. Липсваше ѝ. Те се срещаха от три години, бяха се сгодили и щяха да се оженят след седем месеца, но и живееха заедно от близо две години. Заради нощните дежурства на Кирстен, къщата беше на разположение на Трой най-малко две нощи седмично, но не и на Кирстен. Ако ѝ провървеше, оставаше сама веднъж на всеки шест седмици, когато Трой прекарваше изпълнена с тестостерон мъжка вечер навън с приятелите си.
Пътуването до дома ѝ в Алхамбра отне само двайсетина минути и първото, което направи Кирстен, когато влезе в къщата, беше да си поръча пица — екстра лютива пеперони с двойна доза сирене. Висока метър и седемдесет и четири, със златисторуса коса, подстригана в класически стил „боб“, светлосини очи, сърцевидно лице и усмивка, която можеше да затопли студена стая, Кирстен винаги се беше опитвала да се грижи за здравето и външния си вид. Хранеше се разумно и предпочиташе здравословна храна, но понякога се нуждаеше от ядене за утеха, а за нея много малко неща бяха по-утешителни от екстра лютива пица пеперони с двойна доза сирене.
Според приложението в телефона ѝ, пицата щеше да пристигне след двайсет и пет минути.