„Непознат номер.“
Кой си ти? — написа тя.
Отговорът пристигна само след няколко секунди.
Аз съм учител, Кирстен… ментор, ако повече ти харесва.
Какво? — попита на глас тя, намръщи се на телефона и написа същото: Какво?
Аз съм ментор. Знаеш какво означава това, нали? И това… това ще бъде урок.
Кирстен запали нощната лампа, седна и се облегна на таблата на леглото.
Сериозно, кой си ти? — написа тя. Днес имах дълъг ден в болницата и вече съм си легнала. Всъщност съобщението ти ме събуди. Не съм в настроение за шеги.
Кирстен се втренчи в екрана и след тринайсет секунди се появи отговор.
Шеги? Кой казва, че това е шега?
Кирстен наистина не беше в настроение за такива неща.
Виж, няма да си пиша с теб. Или ще ми кажеш кой си в следващото си съобщение, или ще те блокирам, задник такъв, ясно ли е?
Тя пак зачака и се замисли кой ли може да ѝ изпраща съобщения след полунощ във вторник сутринта. Да, много малка вероятност Трой да се майтапи с нея, но ако беше той, Трой знаеше, че когато Кирстен започне да употребява думи като „задник“, това означава, че търпението ѝ се изчерпва. Ако беше Трой, шегата щеше да свърши веднага. Ако беше Трой, нямаше да продължи.
Телефонът най-после извибрира в ръката ѝ.
Вече ти казах кой съм. Аз съм ментор. И това не е шега, Кирстен. Както казах, това е урок.
Тя се изсмя безрадостно на съобщението, но въпреки че възнамеряваше да блокира номера, любопитството ѝ надделя.
Урок?, написа Кирстен. Урок по какво? Как да бъдеш досаден?
Отговорът пристигна точно след двайсет секунди.
Всъщност ще бъде урок по три неща.
Добре, засмя се Кирстен. Хубаво е да го знам.
Размяната на съобщения вече ѝ беше писнала, но въпреки че блокирането на обаждания и съобщения от непознати номера беше напълно възможно, не беше толкова бързо и лесно като блокирането на обаждания от скрити номера, и Кирстен не беше експерт по телефоните. Тя почука с пръст по елипсите в горния десен ъгъл на екрана, за да отвори спускащото се меню, но когато то се появи, нямаше опция „блокиране“.
Дзън-дзън.
Ново съобщение от „Ментора“.
Кирстен го отвори.
Но преди да започнем нашия урок, Кирстен, имам един въпрос към теб…
Последва умишлено прекъсване.
Дзън-дзън.
Плаши ли те?
Какво да ме плаши? — запита се Кирстен и се изсмя. Да получавам тъпи съобщения…
Дзън-дзън.
Мисълта, че ще умреш тази нощ?
17.
Нощта навън беше станала студена и зловеща. Луната и звездите отстъпиха пред дълъг, плътен и заплашителен тъмен пласт облаци. Неравномерни пориви на вятъра идваха и преминаваха като изгубени призраци, обитаващи улиците. От един час мирисът на предстоящ дъжд бавно изпълваше въздуха като горящ тамян и когато Кирстен прочете последното съобщение, по покрива на къщата ѝ започнаха да барабанят първите тежки капки дъжд.
Тя не се плашеше лесно, но в момента, докато седеше сама в леглото, а останалата част на къщата тънеше в пълен мрак и дъждът тракаше по прозорците, Кирстен се разтревожи. Тя прочете още веднъж последните две съобщения.
Плаши ли те?
Мисълта, че ще умреш тази нощ?
Кирстен пак почука с пръст върху елипсите в горния десен ъгъл на екрана на телефона си и потърси опцията „блокиране“ в спускащото се меню. Трябваше да е някъде там.
Но не беше.
Дзън-дзън.
Ново съобщение.
Да започваме ли с първия урок, Кирстен? СТРАХ.
Тя се поколеба за секунда, без да знае какво да направи. Да, можеше да изключи телефона и да го остави настрана, но това означава, че когато отново го включи сутринта, щеше да бъде пълен с непрочетени съобщения. Освен това Кирстен беше любопитна душа. Нямаше да може да заспи, като знае, че някой кретен ѝ изпраща тъпи съобщения, опитвайки се да се шегува, защото това сигурно беше шега… нали? Нямаше друго обяснение.
Вместо да остави настрана телефона, тя реши да напише едно последно съобщение.
Виж, тази игра отиде твърде далеч. Поначало не беше забавна, а тъпа. Уморена съм… късно е… и имах много тежък ден в болницата. Не ми пиши повече…
Дзън-дзън. Пристигна ново съобщение, преди Кирстен да довърши да пише нейното.
Не знам дали си забелязала, Кирстен, но прозорецът в кухнята беше оставен незаключен.