— Ако онова, което видяхме на местопрестъплението, наистина е било резултат от ескалация — продължи Гарсия, — тогава убиецът е достигнал последното ниво и това означава, че е активен от дълго време… вероятно години. И след като сега е активен в Лос Анджелис, логично е да е извършил други престъпления в този град, вероятно убийства.
— Тогава защо никое от предишните му престъпления не е привлякло вниманието ни, нали? — Хънтър предугаждаше какво ще попита Гарсия.
— Именно — потвърди Гарсия. — Ние сме отдел „Свръхтежки убийства“. Все нещо трябваше да достигне до нас.
— Може би, но не забравяй, че теорията за ескалацията не е безпогрешна. Съществуват случаи на когнитивна ескалация, където по-голямата част на ескалацията се случва в ума на човека. Когато чудовището вътре стане твърде голямо, твърде жадно за когнитивния процес, извършителят изпълнява прищевките му и действа. И в такива случаи първото убийство обикновено показва жестоко насилие.
— Мислиш ли, че сегашният случай е такъв? — Гарсия наклони брадичка към гърдите си, докато задаваше въпроса.
— Не знам, Карлос. Да, може да е, защото нищо в човешкия характер не е постоянно и неизменно. Но все още знаем много малко за този случай. Убиецът може да не е сериен… това може да е изолирано расово престъпление… има много вероятности. Проверявайки стари случаи, ние само проучваме вероятностите, това е всичко.
Гарсия се прегърби на стола си. В същия момент от двата компютъра се разнесе звук, подобен на камбанка, който извести пристигането на съобщение.
Гарсия прочете темата.
— Еха! Очаквах това едва по-късно през седмицата, ако ни провърви.
— Какво е? — попита Хънтър.
— Преписите на телефонните обаждания и текстовите съобщения на Мелиса Хоторн — отговори Гарсия и кимна към монитора на бюрото на Хънтър. — Виж електронната си поща.
Хънтър го направи. Имейлът беше дошъл с два прикрепени файла — „Телефонни обаждания“ и „Текстови съобщения“.
19.
Докато Хънтър все още четеше списъка с информацията, която бяха получили от отдел „Проучвания“, Гарсия отвори първия от двата прикрепени файла — „Телефонни обаждания“ — и бързо прегледа последното обаждане, което беше получила Мелиса Хоторн.
— По дяволите! — възкликна той след няколко секунди.
— Какво има? — попита Хънтър.
Гарсия не откъсна очи от екрана на компютъра си.
— Надявах се, че „Мазния Марк“ се е обадил на жертвата, след като са излезли от „Дъ Броукън Шейкър“. Нали се сещаш? Само за да провери дали тя не му е дала грешен телефонен номер.
— Няма ли нищо? — Хънтър минимизира списъка и превключи на имейла.
— Не. Не и от него. Последното обаждане, което е получила Мелиса Хоторн, е било в шест и трийсет и три в събота вечерта, в деня на партито. Вероятно е било обаждането на Джанет.
— Може да ѝ е изпратил съобщение — предположи Хънтър и бързо щракна върху втория прикачен файл към имейла — списъкът със съобщенията.
— Може би — съгласи се Гарсия, но остана на телефонните обаждания.
Файлът се отвори на екрана на компютъра на Хънтър. Очите му се спряха на първия текстови разговор и той изведнъж млъкна мистериозно.
Гарсия беше твърде погълнат от преписите на телефонните разговори, за да забележи изражението му.
— Забрави за телефонните разговори, Карлос — каза Хънтър. В гласа му прозвуча нотка на учудване. — Погледни файла със съобщенията.
— Марк ѝ е изпратил съобщение? — развълнувано попита Гарсия.
— Не съм сигурен, но убиецът със сигурност ѝ е изпратил.
— Какво? — Гарсия отмести очи от екрана и погледна партньора си.
— Първият текстови разговор във файла. Но последният за нея. Първото съобщение е пристигнало в два часа и трийсет и две минути в неделя сутринта.
Гарсия отвори файла и докато четеше текстовия разговор, на който Хънтър му обърна внимание, изражението на лицето му се промени — от любопитно на заинтригувано, а после недоверчиво, озадачено и накрая стъписано.