Гарсия се замисли.
— Може да греша — призна Хънтър. — Но като прочетох отново цялата размяна на съобщения, не останах с убеждението, че на този убиец му пука какъв псевдоним си измисля. Според мен не го прави за слава.
— Добре — кимна Гарсия. — Тогава какво мислиш?
Хънтър въздъхна.
— Че цялата тази размяна на реплики всъщност е била онова, което убиецът е нарекъл първия си урок — страх. Искал е Мелиса да се страхува и ѝ е поднесъл този страх постепенно и умело. Първо, загадъчният изпращач на съобщения, който се представя като Ментора, и после… — Докато говореше, Хънтър вдигна ръка, изобразявайки стъпала, за да покаже ескалация. — Той ѝ пише, че ще я научи какво е страх… болка… смърт. Това със сигурност може да е малко страшно, но както се вижда от отговорите на Мелиса, първата ѝ мисъл е, че това сигурно е някаква шега. Тя дори смята, че може да е Марк.
— Това затвърждава подозренията към „Мазния Марк“ — повтори Гарсия.
Хънтър се съгласи и повдигна с ръка още едно стъпало…
— И после нещата стават сериозни. — Той прочете от преписа. — „Означава, че тази нощ, Мелиса, след като се върна от малкото си соаре и препъвайки се, слезе от таксито… преди около половин час… забрави да заключиш външната си врата.“ Той е знаел, че тя е слязла препъвайки се от такси… и часа.
Гарсия кимна.
— Тогава Мелиса разбира, че това не е шега. Няма как този „ментор“ да е знаел нещо от това, освен ако не я е проследил от партито до дома ѝ и вече е бил в къщата, когато тя се е прибрала, или се е криел някъде навън и я е чакал да пристигне.
— Точно така — съгласи се Гарсия. — И ти си прав — сама вкъщи, в този късен нощен час. Няма как накрая Мелиса да не се е ужасила от съобщенията.
— Както казах, умела постепенна ескалация.
— И се обзалагам, че липсващият видеоклип е черешката на тортата. Онова, което наистина я е смразило от ужас.
Хънтър кимна.
— Трябва да вземем онази съдебна заповед.
20.
Джанет Ланг се събуди от страх от поредния мъчителен кошмар. Този път сънува сестра си Мелиса, която я викаше на помощ, но Джанет не я разбираше какво казва. Мелиса не висеше на въже, но имаше огромна кука, пробила долната ѝ челюст, и всеки път, когато заговореше, от устата ѝ се разхвърчаваха пръски кръв, които оцветяваха въздуха в пурпурна мъгла. Мъглата се превръщаше в облаци и в дневната валеше кървав дъжд.
От понеделник сутринта, когато Джанет откри трупа на Мелиса, дните и нощите ѝ се състояха предимно от задрямване — понякога от лекарствата, друг път от чисто изтощение — и брутално събуждане от толкова тревожни и образни кошмари, че цялото ѝ тяло трепереше. На два пъти сънищата ѝ бяха толкова ужасяващи, че Джанет загуби контрол и се подмокри.
Този път тя беше заспала в спалнята, докато Том беше в кухнята и си правеше сандвич. Сандвичът, който беше направил за Джанет в шест сутринта, все още стоеше недокоснат, оставен в чиния на нощното ѝ шкафче.
Том си беше взел една седмица отпуск, за да бъде до нея, и би излъгал, ако признае, че не е силно обезпокоен.
Той знаеше, че психически Джанет е много силен човек, но дори и най-силната психика можеше да се пречупи, ако е притисната до краен предел. Вярно, нямаше много житейски събития, които с един удар да разбият ума отвъд точката, откъдето няма връщане назад. За жалост, да намериш любим човек, убит жестоко, беше на първото място в списъка с такива събития, а за Джанет Мелиса беше много повече, отколкото само любима сестра. Мелиса беше най-добрата ѝ приятелка и скалата, на която Джанет можеше да разчита, каквото и да се случи. Без Мелиса, Джанет лесно можеше да се превърне в изгубена душа. И Том го знаеше.
Той току-що беше отхапал залък от сандвича с фъстъчено масло и желе, когато чу сподавения вик на Джанет. Том пусна сандвича върху кухненския плот и забърза към спалнята. Джанет седеше на леглото, притиснала колене до гърдите си, и ридаеше, закрила с ръце лицето си.
— Всичко е наред, миличка — каза той, когато стигна до нея. — Било е само сън… само сън. — Том я прегърна и я притисна до себе си.
Джанет се остави Том да я вземе в обятията си, но не го прегърна на свой ред и не свали ръце от лицето си.
— Тук към, Джен… Тук съм. — Той хвана ръцете ѝ. — Погледни ме, миличка. Било е само сън. — Том целуна ръцете ѝ и погали косата ѝ. — Моля те, погледни ме, Джен.