Все още ридаейки, тя най-после спусна ръце и го погледна в очите. Той я целуна по бузите и се опита да избърше сълзите ѝ, но Джанет не можеше да спре да плаче.
— Всичко е наред, миличка — опита пак Том. — Няма го вече. Било е сън… нищо, освен лош сън… това е всичко. Не е реалност.
— Грешиш, Том — отвърна Джанет. Тонът ѝ беше изпълнен с болка. — Защото е реалност… Мел я няма, Том… — Гласът ѝ изтъня и стана писклив. — Няма я. Мел е мъртва. Сестра ми я няма вече. — Тя отново закри с ръце лицето си.
Том не можеше да повярва, че е избрал толкова погрешно думите си. Той я прегърна по-силно. Сърцето му се късаше.
— Много съжалявам, миличка. — Сега беше негов ред да се бори със сълзите си. — Много, много съжалявам.
Том почувства, че Джанет трепери в ръцете му. Не знаеше какво друго да каже и затова само я притискаше до себе си, докато риданията ѝ се превърнаха в подсмърчане.
— Защо не дойдеш да седнеш в дневната с мен, Джен? — попита той и отново избърса сълзите от лицето ѝ. — Може да погледаме стари сериали. Нещо леко… нещо лесно за гледане. Какво ще кажеш?
Джанет не отговори.
Том я целуна по челото и после по бузите.
— Хайде. — Той стана, но не пусна ръцете ѝ. — Ела с мен. Нека поседим на дивана. Ще направя пуканки.
Джанет отмести поглед встрани, опитвайки се да реши какво да направи. Не искаше да се изправи пред реалността. Поне в момента. Знаеше, че всяка секунда, която прекара будна, ще мисли за сестра си, която никога повече няма да види… но колкото и изтощена да се чувстваше, страхуваше се да заспи отново. Всъщност се ужасяваше дори да затвори очи, защото всеки път, когато го направеше, образите, които видя в онази неделна сутрин, бяха там и я чакаха, сякаш се бяха запечатали завинаги от вътрешната страна на клепачите ѝ.
Том видя нерешителността, изписана на лицето ѝ — дали да остане будна, или да се опита отново да заспи. Знаеше, че тя се нуждае от почивка, но сънят не ѝ носеше отдих. Ако дойде в дневната с него, той поне щеше да бъде до нея. Том опита пак.
— Хайде, миличка. Ела да поседиш малко с мен. — Тонът му беше умоляващ и нежен.
Все още подсмърчайки, Джанет най-после кимна и бавно стана. Том пусна ръцете ѝ и тя избърса лицето си с хартиена носна кърпичка. Стигнаха до вратата на спалнята и Джанет спря.
— Телефонът ми — каза тя и посочи към нощното шкафче. — Нека взема телефона си. Не съм го проверявала от снощи.
Джанет беше изключила звука и вибрирането на мобилния си телефон.
Том зачака.
Тя взе телефона и погледна екрана — десет пропуснати обаждания и повече от двайсет съобщения. Джанет въздъхна и тръгна с приятеля си.
В дневната, докато Том претърсваше стотиците сателитни канали за нещо, което става за гледане, Джанет прегледа пропуснатите обаждания — едно от лекаря ѝ, осем от приятели и едно от шефа ѝ в работата. Тя реши да се обади на всичките по-късно. Все още нямаше сили да говори с никого по телефона. Започна да преглежда съобщенията. Повечето бяха от приятели — двайсет и четири съобщения в „УотсАп“ и един есемес. Есемесът беше от непознат номер. Джанет превъртя надолу на екрана, за да провери началото на съобщението, и се изненада. Там пишеше „Мелиса“. Самото съобщение съдържаше само видеозапис, нямаше текст.
Реакцията ѝ беше машинална. Тя почука с пръст по началото, за да отвори съобщението. Видеозаписът изпълни екрана и сърцето ѝ веднага скочи в гърлото, като едва не я задави. Тялото ѝ изгуби всичките си сили, ръцете ѝ се отпуснаха и Джанет изтърва телефона на пода.
Писъкът, който се изтръгна от гърлото ѝ, беше звук, който Том никога не беше чувал.
21.
Хънтър и Гарсия стояха в кабинета на капитан Барбара Блейк в Главното управление на полицията. Тя току-що беше прочела преписа на текстовия разговор между убиеца и Мелиса Хоторн.
— Видеозаписът? — попита капитан Блейк и вдигна преписа в ръката си. — Къде е видеозаписът, който е бил изпратен?
— Именно — отговори Гарсия и кимна. — Човек би си помислил, че те ще го включат в искането ни, нали?
— И не са го включили? — Изненадата в тона ѝ беше неподправена.
— Нуждаем се от заповед, капитане — намеси се Хънтър. — Знаеш колко старателно се пазят мобилните оператори срещу съдебни дела за нарушаване на неприкосновеността на личния живот. Това е личен видеозапис.
— Не е за вярване — каза Барбара и натисна бутона на вътрешния телефон на бюрото си.