Той кимна.
— Ако наистина смята да нападне Джанет Ланг, убиецът току-що усложни работата си. Видеозаписът е предупреждение.
Настъпи дълго мълчание, докато капитан Блейк преценяваше възможностите си за избор. Беше едва февруари, все още началото на годината, но тя беше достатъчно опитна, за да знае, че трябва да е много предпазлива, когато става въпрос за бюджета, особено след всичките съкращения, обявени от губернатора.
— Може пък да не е усложнил работата си — каза накрая Барбара и поклати глава. — Защото не мога да обоснова поставянето на госпожица Ланг под полицейска закрила. Не и когато имаме само този видеоклип.
Гарсия погледна партньора си с поглед, който говореше красноречиво, но никой от тях не се опита да спори, защото знаеха, че капитан Блейк е права. В края на краищата, тя не решаваше сто процента. Капитанът трябваше да обоснове решението си пред шефа на полицията. Въпреки че беше шокиращ и съкрушителен психически, видеозаписът, който беше получила Джанет Ланг, не представляваше пряка заплаха за живота ѝ. Можеше да бъде изтълкуван по този начин, но тълкуването, колкото и приемливо да е, винаги оставяше място за съмнение, а съмнението нямаше да убеди шефа на полицията.
Вторият проблем на капитан Блейк беше, че ако назначи екип за защита на Джанет, въпросът беше за колко време? Ако убиецът наистина се готви да нападне Джанет, не се знаеше кога ще нанесе удара. Можеше да е днес, утре, следващата седмица, догодина… никой не знаеше. Назначаването на полицейска защита на някого за неопределено време беше нереалистично. Всички в стаята го знаеха.
Хънтър върна мобилния телефон в джоба си и в същия момент някой почука на вратата.
— Какво има? — извика капитан Блейк от бюрото си и изви тяло надясно, за да надникне покрай детективите.
Хънтър и Гарсия погледнаха към вратата, която се отвори и на прага застана млад униформен полицай. Фуражката му беше пъхната под мишницата и в дясната си ръка държеше голям плик.
— Извинете, капитан Блейк — каза той с тих, но твърд глас, и вдигна плика. — Изпратиха ме да взема заповед от Градския съд.
Капитан Блейк му направи знак да влезе и посочи Хънтър и Гарсия.
— Дай я на тях.
Полицаят даде плика на Хънтър и Барбара го изчака да излезе от кабинета.
— Отидете да вземете видеото от мобилния оператор — каза тя и посочи вратата. — Веднага.
23.
След пет минути и едно вътрешно телефонно обаждане Хънтър и Гарсия пристигнаха в централата на „АТ енд Т Ентъртейнмънт Груп“, която се намираше от другата страна на улицата, срещу известната сграда на „Ел Ей Таймс“, и се озоваха в стая за конференции на третия етаж на „Сграда Две“, седнали до масата срещу един от корпоративните адвокати на мобилния оператор. Висок и слаб мъж на четиресет и няколко години, чийто тъмен костюм на тънки райета сякаш беше взет от химическото чистене няколко минути, преди да влезе в стаята и да се представи като Мартин Кар.
Не разговаряха много. Съдебната заповед говореше вместо тях, а адвокатът беше само корпоративна предпазна мярка.
— Ще уредя въпроса възможно най-бързо, детективи — обеща Мартин Кар и им отправи безгрижна усмивка, която, изглежда, показваше, че до този момент на живота си вече е виждал всичко, което си заслужава да се види. — Да ви го изпратя ли по имейла?
— Ще ви бъдем признателни — отвърна Хънтър, написа на листче своя имейл и имейла на партньора си и го даде на адвоката. — Но ако е възможно, бихме искали и копие на твърд носител.
— Разбира се — отговори Мартин и погледна листчето, което му даде Хънтър. — Мога да го уредя, няма проблем. Може да изчакате тук или долу във фоайето. Изборът е ваш.
— Тук ще бъде добре, благодаря — каза Гарсия и погледна партньора си за потвърждение.
Хънтър кимна.
— Разбира се, настанете се удобно. В дъното на коридора има кафе машина. Кафето е безплатно. Не ви трябват пари.