— Хм… — Смолин също седна. Оранжев лъч от залязващото слънце се плъзна по коленете му. — Аз, разбира се, не съм ембриотехник, но през свободното си време обичам да се занимавам с цветя. Програма, после самостоятелност, всичко е свобода на волята. Трябва да си изясним нещата спокойно, без да бързаме.
— Просто нищо друго не ни остава — раздразнено отговори Юрков. — Не виждам изход, а знам, че трябва, задължително е да го има и толкова по-зле за нас, ако не го намерим.
— Да, глупаво положение — съгласи се Смолин. — Просто нелепо!… Вие казвате — нарушена е програмата. Коя програма? Всичко, което едно растение прави, е за самосъхранение. На себе си, на потомството, на вида… Впрочем така действува всяко същество. Тази програма, доколкото разбирам, е присъща и на нашата къща.
— Разбира се. Но основната й програма е съхранение на обитателите. Тоест на нас. И тя е нарушена.
— Така ли? Но постъпката на къщата — защото тона, което тя направи, може да се нарече постъпка — според мен не противоречи нито на тази, нито на другата програма.
Юрков отчаяно заклати глава.
— Не, вие не разбирате! Нарушена е основната програма за опазване на обитателите. Къщата престана да ми се подчинява. А втората програма изключва това.
— В нея има ли ясна команда, еднозначна, в този смисъл?
— Е, не съвсем. Когато имаш работа с генетиката, не може да се регламентира всичко до най-малки подробности. Даден е общият принцип.
— Ах, общият принцип — Смолин кисело се усмихна. — Веднъж, като се ровех в литературата, попаднах на древен юридически казус. Двама мъжаги пресрещали в тъмна безлюдна уличка самотни жени и най-учтиво им искали назаем пари. Не заплашвали, тяхното оръжие било самото положение, страхът от възможното насилие. Но формално те не нарушавали закона, нелепо е да се забранява на някого да иска от непознати хора назаем пари. Когато ги уловили, наложило се да допълнят закона.
— Защо оприличавате къщата на разумно същество? — намръщи се Юрков. — Стотици пъти е изпробвана и никога…
— Ами ако тази е мутант?
— Мутант?
— Защо не? Или тя не подлежи на мутации. Но генетиката е съвсем сходна.
Юрков отправи към Смолин поглед, пълен с недоумение.
— Но моля ви! Теоретическата вероятност за такава мутация… Но какво пък толкова я е накарало да мутира?
— Малко ли причини може да има? Космическа радиация, някакви почвени вещества…
— Не мислете създателите на къщата за толкова глупави! — отсече Юрков. — Те, разбира се, са отчели възможността за мутиране. Взели са под внимание всички известни фактори и… — Той замря с отворена уста. Какъв идиот съм аз! Как мога да бъда такъв метафизик! Слушайте, вие имате поразителен ум!
— Познах ли?
— Не, в случая не е само това! — Жестикулирайки, Юрков взе да се разхожда припряно из стаята. — Какво са нашите жалки мутации в сравнение с тази мигновена приспособимост. Имаме съвсем друг тип еволюция. Това ще преобърне цялата теория, нещо повече — ще създаде нова! Разбирате ли?! Биологичната еволюция е мутации плюс подбор; техническият прогрес е също своего рода мутации: изобретения, открития — и пак подбор. А новата еволюция от хибриден тип нали трябва да има свои, особени случаи на мутации и подбор? Ама че сме безмозъчни метафизици! Каква е първата, основна цел на къщата? Правилно, самосъхранението. Заповедта ни да се самоунищожи къщата противоречи ли й? И още как! При какви условия „програмата за самоунищожение“ не би била изпълнена, дори ако е натиснато копчето? Аха, досетихте ли се? Няма да бъде изпълнена тогава и само тогава, когато в къщата се намира човек. Това е всичко. Тази къща стотици пъти е умирала при експериментите, а това е вече еволюция, подбор. И тя се е научила как да заобиколи забраната, без да я нарушава. Зазидвайки ни, тя придобива безсмъртие!
— А какво става с втората програма? — запита Смолин.
— Действията й произтичат и от двете програми — Юрков ликуващо потри ръце. — Нали къщата може да се грижи за човека само тогава, когато човекът е в нея. Само! Не, това е поразително… Създадохме особен тип еволюция и мислехме, че идеално сме я приспособили към себе си. И тя веднага внесе поправки, приспособявайки нас. Гениална къща, а, какво ще кажете?
— Забележително — сухо каза Смолин. — А какво ще ядем сега, като сме затворени?
— Да-а… — Юрков клюмна. — Предвиждахме да научим бъдещите модели сами да приготвят всякаква, храна, но този… — Той се почеса по главата. — Боя се, че колкото и да е гениален, няма да се сети да ни поднесе бифтек. Нищо, нали изяснихме причината. Все ще измислим как да я надхитрим.