— Къде е капачето?
Никъде го нямаше, загубило се бе в хаоса от мебели. Смолин за малко не извика, когато появилият се встрани израстък докосна ръката му. Юрков се опитваше с лакът да прикрие пластинките на контакта. Израстъците сякаш бяха смутени. Не пускаха цилиндъра, но свободните се движеха в някакъв безпорядък.
Минута-две нищо не се чуваше освен сумтенето на хората и лекото шуртене на крановете. Светлината в стаята ставаше все по-жълта.
— Скоро всичко ще свърши — прегракнало каза Юрков. — Каква реакция, а? Каква мълниеносна пренастройка, и то в агония? Имахме щастие, че пластинките на контакта не се докоснаха случайно до пода. Къщата продължава да търси източника на енергия. Достатъчно е един израстък да се докопа до пластинките…
— Светлината гасне.
— Рано е още! Припомнете си как се държи потъващият. Ако къщата завладее батерията, край на свободата ни.
Светлината мигна няколко пъти и угасна. Млъкнаха и крановете.
— Наистина прилича на агония — прошепна Смолин.
— В къщата още тлее животът.
— Как мислите, все така ли ще бъде до края?
— Че какво друго й остава.
Смолин трепна.
— Въздухът! Може би е по-добре…
— Да пуснем батерията ли? Задушаването не става мигновено, ще успеем.
— Смятате ли, че прозорецът вече ще поддаде?
— Да, ако го ударим по-силно.
Подът сякаш се бе изпотил от усилията — от него излизаше силна миризма. Преодолявайки погнусата си, Смолин размърда ръката си и напипа в тъмнината един израстък. Той слабо се раздвижи. Смолин веднага дръпна ръката си. Мъртвата тишина на къщата не можеше да ги измами. Напрегнатата, страшна с безмълвието си борба продължаваше. Той живо си представи как агонизиращите тъкани се преустройват, как трескаво сноват сигнали, но свързващите организма токове отслабват, а къщата инстинктивно, с последни усилия търси спасителния приток на енергия, търси настойчиво, слепешката, безумно, безпаметно, като огромна, посечена с нож гъба… Или като човек в агония, насаме с настъпващата смърт.
Смолин почувствува, че се задушава. Пое трескаво въздух, но вместо облекчение в гърлото му нахлу тежка задушлива миризма, сърцето му заудря в паника, в мозъка му се заби остра болка.
— Чуйте, Юрков…
Конвулсивно хриптене вместо отговор. Вентилацията отказва. Така бързо! Не може да бъде!
— Задушавам се…
— Спокойно! Държа израстъка. Почти се домогна, гадът!…
— Въздух… Дайте енергия на къщата, дайте!
— Без паника! Това е нейната миризма, тя се задържа долу… Станете и хвърляйте! Бързо, при прозореца, чувате ли?
Смолин искаше да стане, но краката му се подкосиха. Пред очите му се завъртяха червени петна. Като че ли нямаше вече въздух. В гърлото, в дробовете му навлизаше нещо лепкаво, задушаващо.
„Къщата… В нея всички реакции са ускорени… Тя умира и отделя, отделя… Трябва да успея…“
Той напипа нещо и залитайки, се изправи. Болката в главата заглушаваше ужаса, край… Като от друг свят до него стигна нечие сумтене.
„Крановете ли? Не, това е Юрков… Сметките ни излязоха криви… Хайде още една крачка…“ Напипа нещо тежко. Вдигна го от пода. През прозореца се виждаше някакво съзвездие. „Натам, в съзвездието…!“
Ръцете, тялото запратиха тежестта право в центъра на съзвездието, то се изви, Смолин усети, че залита, пада и страшната болка в мозъка му блажено стихва. Всичко угасна.
… Миг, вечност? Тъмнина, нещо мокро тече по лицето му…
— Дойдохте ли на себе си?
Нечии ръце внимателно го повдигат, въздух лъхва мокрото му лице, до ухото такъв познат глас. Юрков?
— Аз… аз ли разбих прозореца?
— Всичко е наред… Не, вие не го разбихте.
— Значи вие…
— Къщата. Погледнете.
Смолин повдигна глава почти без усилие. Хиляди искрящи точки обсипваха прозореца и звездите се губеха сред тях.
— С последни усилия — зашепна Юрков — къщата разтвори всичките си устица. Нали дишането е най-важното нещо.
— За кого? — Смолин стисна ръката на Юрков.
— За нас, разбира се — в гласа на Юрков имаше удивление. — Всичко, което правеше къщата, го правеше само за нас. И преди да загине, тя се погрижи пак за нас. Нали ние сме нейната душа.
Юрков се изсмя. Смолин, опирайки се на рамото му, се изправи.
— Можете ли сам да се движите?
— Както виждате.
— Тогава да не губим време. Темпо, темпо! Ще разбием прозореца и… Ах, колко лошо се получи! Сега, предполагам, няма да искате и да се приближите до такава къща.
— Нищо не разбирате — неочаквано и за самия себе си отговори Смолин. — Трябва да се сприятелим с този дом, но и той трябва да свикне с нас. В случая е нужно да потърсим общ език, а това е занимание за спокойни и търпеливи хора като мен.