Варлам Шаламов
Геолозите
През нощта Крист го събудиха и дежурният надзирател го поведе по безкрайните тъмни коридори към кабинета на началника на болницата. Подполковникът от медицинската служба още не спеше. Лвов, следователят от МВД, седеше до писалището на началника и рисуваше на лист хартия някакви безлични чавки.
— Фелдшерът на болницата Крист, явявам се по ваша заповед, гражданино началник.
Подполковникът махна с ръка и дежурният надзирател, дошъл заедно с фелдшера, изчезна.
— Слушай, Крист — рече началникът, — ще ти докарат гости.
— Ще пристигне етап — каза следователят.
Крист мълчеше в очакване.
— Ще ги измиеш. Дезинфекция и така нататък.
— Слушам.
— Никой не трябва да знае за тези хора. Никакви контакти.
— Имаме ти доверие — обясни следователят и се разкашля.
— Сам няма да мога да се справя с дезинфекционната камера, гражданино началник — каза Крист. Смесителят за горещата и студената вода се намира далеч. Парата и водата не са на едно място.
— Значи…
— Трябва да има и един санитар, гражданино началник.
Шефовете се спогледаха.
— Добре, нека има и санитар — обади се следователят.
— Разбра ли? Никому нито дума.
— Разбрах, гражданино началник.
Крист и следователят излязоха. Началникът се изправи, изгаси голямата лампа и започна да си облича шинела.
— Откъде е този етап? — тихо попита Крист следователя, докато двамата минаваха през голямото преходно помещение към кабинета — московска мода, на която подражаваха навсякъде, където имаше началнически кабинети, все едно дали на цивилни или на военни.
— Откъде ли? Следователят се разсмя.
— Ах, Крист, Крист, не предполагах, че можеш да ми зададеш подобен въпрос… — И произнесе студено: — От Москва, със самолет.
— Значи не познават лагерите. Затвор, следствие и така нататък. Първата вратичка към чистия въздух, както им се струва на всички, които не познават лагерите. От Москва, със самолет…
През следващата нощ голямото, просторно фоайе, в което стъпките отекваха, се изпълни с новодошли — все офицери, офицери, офицери. Майори, подполковници, полковници. Имаше дори един генерал — нисичък, млад, черноок. В конвоя нямаше нито един войник.
Началникът на болницата, слаб, висок старец, с мъка се навеждаше, докато рапортуваше на дребничкия генерал:
— Всичко е готово за приемането им.
— Чудесно, чудесно.
— Банята!
Началникът махна на Крист и вратите на помещението се отвориха.
Тълпата офицерски шинели направи път. Златната звездна светлина от пагоните помръкна — цялото внимание на съпровождащите и на посрещачите се съсредоточи върху малката група мръсни хора, облечени с някакви дрипи — но не с арестантско облекло, не — това си бяха техните дрехи, цивилни, следствени, изтъркани по подовете на затворническите килии.
Дванадесет мъже и една жена.
— Заповядайте, Ана Петровна — рече един от арестантите, като направи път на жената да влезе първа.
— Недейте, недейте. Първо влезте да се измиете вие. Аз ще поседна да си почина.
Вратата се затвори.
Деветимата, които ме бяха наобиколили, се взираха в очите ми, опитвайки се да разгадаят нещо, без да разпитват.
— Отдавна ли сте в Колима? — попита ме най-храбрият, съзрял в мен „Иван Иванович“.
— От тридесет и седма.
— През тридесет и седма всички ние още бяхме…
— Млъкни — намеси се един друг, по-възрастен.
Влезе надзирателят ни, секретарят на партийната организация на болницата Хабибулин, доверено лице на началника на болницата. Той наблюдаваше новодошлите и мен.
— А бръснене?
— Вече сме поръчали. Ще дойде персиецът от криминалните, Юрка.
Юрка скоро се появи с инструментите си. На портала го бяха инструктирали и той само мучеше.
Вниманието на новопристигналите отново се насочи към Крист.
— Няма ли да си изпатите заради нас?
— Как мога да си изпатя, господа инженери — нали така?
— Геолози.
— Господа геолози.
— А къде се намираме?
— В Колима. На петстотин километра от Магадан.
— Е, довиждане. Банята е много хубаво нещо.
Геолозите — всичките! — преди били работили зад граница, в чужбина. Присъдите им бяха от 15 до 25 години. Със съдбата им се разпореждаше специалното управление — същото, в което имаше толкова малко войници и толкова много офицери и генерали. Те не бяха на подчинение нито на Колима, нито на Далстрой. Колима им осигуряваше само планинския въздух през решетките на прозорците, голямата дажба, баня три пъти месечно, легло, бельо без въшки и покрив. За разходки и за кино тогава още и дума не можеше да става. Тази отвъдполярна вила бе избрана за геолозите от Москва.