Отвъд и под Тикси блясваше стоманата на океана. Айсберг се бе отпуснал сред вълните, за да разстеле снежно плато. След него личаха други — чак до хоризонта. Тази година имаше повече лед от обичайното.
На портите възникна суматоха, защото Тиан не носеше пропуска си от фабриката. Стражите я пуснаха след дълъг спор. Това щеше да бъде отбелязано в досието й. Отново.
Озовала се зад градските стени, Тиан започна да се вглежда в лицата на минувачите. Диреше едно определено лице: бащиното. Без да знае как изглежда или да разполага с името му, тя беше убедена, че ще го познае веднага.
На пазара някаква възрастна матрона й изсъска:
— Върви си вкъщи и изпълни дълга си!
Други хвърляха остри погледи към тънкия й кръст и пръстите без украшения. Тиан се изчерви и се постара да не им обръща внимание. Тя беше готова да изпълни дълга, просто не точно сега. Достигна входа на размножителната палата, кимна на пазача. Вътрешността на сградата бе луксозна до декадентство. Украсените тавани блестяха с десетки цветове. Стените бяха покрити с великолепни тапети, допълнени с картини и драперии. Мебелите бяха разкошни. Върху една маса лежеше забравен поднос с пасти, вероятно обречени да бъдат изхвърлени. Тиан преглътна.
Размножителната палата бе най-очебийната пропаганда. И символ за бъдеще, в което жената ще бъде ценена, единствено ако е произвела следващото поколение за месомелачката на войната и леглата на родилните отделения.
Въздъхвайки тежко, Тиан бутна вратата на майчините покои. В качеството си на една от най-добрите родилки в историята на двореца, Марни разполагаше с най-големия и скъпо обзаведен апартамент.
Само леглото й беше по-голямо от стаичката на Тиан. Копринените завивки бяха алени, възглавничките — от кадифе. Марни се беше излегнала върху намачканите чаршафи, а върху корема й спеше бебе. Сатенената нощница, която на занаятчията се стори твърде непристойна, се беше набрала над тлъстите бедра. Огромна гръд, все още млечна заради проявения от бебето интерес, беше небрежно разголена.
Марни отвори очи.
— Тиан, мила! — засия тя. — Къде беше? Цяла вечност не съм те виждала.
Тиан се приведе, за да целуне майка си по бузата. Марни изглеждаше свински доволна в ложето си. Не си направи труда да покрие месата си. По нея още се усещаше миризмата на последния й любовник. Отвратената девойка взе стол, като се постара да го постави по-далечко от леглото, и седна.
— Съжалявам, майко. Всички работим седем дни седмично.
— Не ме наричай майко, а Марни! Защо си седнала чак там? Ела по-близо. Не мога да те виждам.
— Съжалявам, Марни. Просто не ми остава никакво време.
Погледът на Марни я опипа.
— Изглеждаш ужасно, Тиан. Само колко си слаба! Защо не искаш да ме послушаш? Този живот не е за теб. Ден и нощ да се блъскаш в онази ужасна фабрика. Ела си у дома. Всяка моя дъщеря би била приета веднага. Хубавичко ще те охраним. Ще можеш да си лежиш и по цял ден, ако пожелаеш. Никога вече няма да ти се налага да работиш.
— Харесва ми да работя! Добра съм в работата си и усещам, че върша нещо стойностно.
Както винаги, Тиан започваше да се изнервя. Тя се постара да се овладее.
— Всеки глупак може да върши същото като теб, да се рови сред мръсни парчета метал! — Пухкава ръка се протегна към нощното шкафче, за да вземе кутия с десертчета. Като ги изсипа върху корема си (обширничък беше, та имаше достатъчно място и за тях, и за бебето), тя започна раздразнено да ги подрежда. Едно от тях потъна в пъпа й.
— Най-хубавите са свършили. Все пак искаш ли едно, мила?
— Не, благодаря! — отвърна Тиан, макар да умираше от глад. Нервността й нарастваше. Макар че Марни обичаше да вижда в свое лице идеалната майка, трудно бе да се намери човек, по-себичен от нея. Тя обичаше децата си единствено невръстни. От гръдта си ги пращаше право в яслите, а на шестата им година ги продаваше на който предложеше най-висока цена срещу труда им. Марни бе една от най-богатите жени в Тикси, но нищо от това не стигаше до децата й.
Занаятчията промени темата.
— Марни, има нещо, за което винаги съм се чудила…
Другата жена пламна.
— Ако пак ще ме питаш за проклетия си баща…