— Не! — бързо каза Тиан. — Става дума за мен. И за теб.
— Какво за мен, мила? — Марни отчупи парченце от шоколадово кексче и го опита с върха на езика си, като междувременно се наместваше удобно върху възглавниците. Да говори за себе — това беше любимата й тема.
— Става дума за таланта ми — да мисля с образи. Когато си помисля за нещо, виждам го в ума си тъй ясно, сякаш гледам през прозорец.
— Наследила си го от мен, разбира се. А аз го получих от майка си. Само какви боеве бяха, когато обявих, че искам да дойда тук.
Тиан можеше да си ги представи. Майката на Марни бе заемала длъжността на придворен философ, горда и дръзка жена. Бабата на Тиан беше работила като писарка при губернатора, а бабината сестра бе прословута илюзионистка. Каква достойна представителка на рода беше Марни!
Разбира се, последната далеч не гледаше на себе си по такъв начин. Тя затвори очи, усмихвайки се на някакъв спомен.
— Ах, Том — прошепна тя, — помня всеки един от миговете ни, сякаш и сега лежиш до мен…
Тиан побърза да се изправи. Хванеше ли я подобно настроение, Марни започваше да се прехласва по някогашни любовници и да описва интимни подробности, които бяха непознати на Тиан и които тя със сигурност не желаеше да узнава от майка си. Който и да беше този Том, той определено не беше баща й.
— Трябва да тръгвам, Марни.
— Та ти едва-що дойде — кисело отбеляза майка й. — Глупавата ти работа те интересува повече от мен.
Тиан нямаше намерение да търпи повече.
— Всяка идиотка може да върши това, което правиш ти, майко — провикна се разпалено тя. — Разплула си се като свиня!
Марни рязко се надигна, при което разсипа десертите по килима. Бебето се събуди и заплака, при което по навик бе повдигнато до нечия пълна гръд.
— Изпълнявам дълга си толкова добре, колкото мога! — писна Марни. — Родила съм петнадесет деца, до едно здрави, умни и трудолюбиви.
Гневът на Тиан угасна.
— Никога не съм ги виждала — тихо каза тя. Копнееше за истинско семейство, като онези на останалите хора.
— Това е защото те изпълняват дълга си и не се пречкат на останалите. Сторила съм за теб всичко, което можах. Дадох ти най-добрата професия, която намерих. Не си мисли, че беше лесно.
— Ха! — промърмори Тиан. Майка й извърташе всичко. Не само че тя не бе осигурила занаятчийството на Тиан, ами се беше опитвала да й попречи.
— Може и да обичаш работата си, Тиан, но тя не те изхранва.
— Гладната свобода е за предпочитане пред ситото робство!
— Свобода? — кресна Марни. — Мога да напусна това място по всяко време и ще бъда почитана където и да ида. Ти дори не можеш да се почешеш без позволението на надзирателя. Освен това чувам, че работата ти не се развива толкова добре. Недей да идваш да хленчиш при мен, когато те изхвърлят. Дори няма да те пусна да прекрачиш прага.
Тези думи вече засегнаха оголен нерв.
— По-скоро бих умряла, отколкото да живея като теб! — викна Тиан.
— Сякаш някой ще ти предостави този избор! Никой мъж не би поискал да легне с такова грозно и гърчаво създание.
Тиан изхвърча навън и затръшна вратата. Всяко нейно посещение свършваше с избухване — на гняв или на сълзи — макар че настоящото бе безпрецедентно силно. Хората, край които минаваше, я поглеждаха разбиращо, а някои дори й се усмихваха. Всички знаеха как протичат нещата между нея и Марни. Изобщо можеше ли нещо друго да разстрои майка й?
Тиан трепереща седна на стълбите пред входа. Тя не беше грозна и гърчава, а гладна и изплашена. Останалото от обидата дори не я бе засегнало. Отвратена от алчната чувственост на майка си, занаятчията не можеше да понесе мисълта да легне с мъж, дори и в името на победата. Никога, помисли си тя с ново потръпване. Предпочитам да умра девствена.
А в същото време тя копнееше за обич. Израснала с романтичните истории, разказвани от баба й преди лягане, Тиан нямаше за какво друго да мечтае. Всички жени във фабриката имаха съпрузи или любими, повечето от които се намираха на фронта, и неспирно говореха за тях. Тиан копнееше да бъде обичана. Имаше само един приятел — Джоейн.
Осъзнавайки, че се тресе от глад, Тиан извади медна монета от кесията си и отиде при едно момче с количка, от което си купи наденица, печена в тесто, и я заръфа лакомо по обратния път. Наденицата беше превъзходна, приятно люта. Още преди да я е преполовила, Тиан се чувстваше сита и далеч по-добре.