Прибирането й отне повече време, защото трябваше да се изкачва по нанагорнище, а и дъждът се беше усилил. Мракът, който по това време на годината се спускаше още преди пет часа, вече бе започнал да обгръща склона, когато тя най-сетне видя над себе си светлините на фабриката. Тиан с мъка преодоля остатъка от разстоянието, влезе вътре и отиде в работилницата си. Хедронът осъдително лежеше на масата. Тъй като не бе отбелязала напредък, Тиан тръгна да търси Ги-Хад.
— Той е в планината — каза й Нод. — Проблеми в смолната мина. Май отровен въздух, доколкото чух.
— Значи няма да се върне днес — рече Тиан. До онази мина имаше четири часа път отиване и още толкова връщане. — Виждал ли си Грист?
— Разчиства каналите.
Тиан сви вляво и пое по утъпканата пътека, следваща стената на фабриката. Мина напряко сред огромните каменни цистерни, издълбани в самата скала, за да не замръзват през зимата. Сред тях тя зърна двама любовници, прегърнати разпалено. Във фабриката имаше толкова много хора и толкова малко възможност за уединение, че влюбените бяха принудени да прибягват до подобни места.
Краят на улея на акведукта бе брадясал с ледени висулки. В далечината се виждаше медсестра, напътстваща поверените й двадесетина деца в стрелбата с прашка. Децата обсипваха с камъчета очертанията на крилат лиринкс, заел една от колоните на акведукта.
Пътеката лъкатушеше сред складове, плевни, кланици и скотобойни. Миризмата тук беше отвратителна. Тиан ускори крачка, та по-бързо да остави зад себе си жилищните постройки на спомагателните работници. Край тях бяха струпани купчини шлака и пепел, каменни тръби сълзяха противна течност.
Тиан откри надзирателя по светлината на факлите. В настоящия момент той крещеше на група черноработници, които очистваха катран от една от тръбите. Можеха да се задържат само за няколко минути, преди изпаренията да ги прогонят. Ръцете им бяха покрити с мазоли, носовете им се бяха възпалили.
— Извинявай — колебливо поде тя.
— Какво? — тросна се Грист и удари с меч по бедрото си.
— Трябва да говоря с теб. Става дума за конт…
— Не тук! — той я дръпна встрани.
Тиан разтри болящата я китка.
— Не говори пред работниците, занаятчия!
— Защо?
— Духът им и без това е достатъчно нисък. Те ще разтълкуват нещата погрешно и ще започнат да разпространяват слухове. Къде беше тази сутрин?
— Бях в Тикси, за да посетя майка си.
— Не си ми поискала разрешение.
— С-съжалявам. — Тиан не се бе обърнала към него, защото знаеше, че той няма да й позволи, макар че това време й се полагаше.
— Започвам да се отегчавам от нежеланието ти да спазваш правилата. Удължавам договора ти с един месец. А ако се случи отново, месеците ще бъдат шест — изръмжа той. — Казвай сега какво искаш.
Тиан остана безмълвна — наказанието далеч не съответстваше на престъплението. От възмущение и отврата дори не й хрумна да го попита дали той действително разполага с подобна власт.
— Езика ли си глътна, занаятчия? Не ми губи времето.
— Трябва да зная как са отказали контролерите — бързо каза тя. — Внезапно ли? Имало ли е някакви съпровождащи признаци? Случило ли се е нещо друго в същото време?
— Имам доклад от бойното поле, но в него не се казва много. Контролерите са започнали да работят неустойчиво, полето ту се появявало, ту изчезвало. Някои от краката на кланкерите били захранвани, други не. И тогава полето изчезнало напълно.
— Случвало ли се е и с кланкери, построени от други фабрики?
— Никаква представа. Машините са пръснати сред петстотин левги. Нямаме достатъчно скитове, за да разпращаме произволни съобщения. Всички птици са на служба в армията.
Той кимна отсечено и се върна на поста си.
Тиан имаше чувството, че на всяка крачка пред нея изникват затруднения. Тя се върна обратно в завода и отключи стаята, в която бе живял майстор Баркъс. Неговият заместник, когато бъдеше назначен, щеше да се настани в тези помещения. Междувременно те стояха празни — макар и старши занаятчия, Тиан нямаше право да се нанесе в тях, защото не бе придобила майсторска степен. Заводската йерархия трябваше да бъде спазвана. Затова тя още живееше в стаичката, която бе получила в началото на чирачеството си.
Тиан с часове рови из бележките му, търсейки да открие сходни инциденти с контролери. Оказа се, че Баркъс далеч не е бил методичен, макар да бе изисквал това от нея по време на осемгодишното чиракуване. В записките му нямаше никаква организация. Единствено пълното прочитане на бележките му можеше да покаже дали е работил над даден проблем. Това също се оказваше изнервящо. Твърде често майсторът бе зарязвал дадено проучване, за да не се върне към него никога повече. А други от проучванията му бяха продължавани, но хаотично — в каквато тетрадка му попадне в момента.