Тя прегледа цялото съдържание на шкафчетата и лавиците, но никъде не откри да се споменава въпросният проблем. В бюрото нямаше нищо интересно, всичко тайно бе отнесено след смъртта му. Само че най-долното чекмедже заяждаше.
Нужно й беше известно време, за да го освободи, а когато най-сетне това стана, Тиан извади чекмеджето изцяло, за да определи проблема. Бе й станало навик да поправя неща. Може би трябваше да смаже релсите. Понечвайки да навосъчи страните му с угарка от свещ, занаятчията забеляза, че чекмеджето е по-плитко от очакваното. Това можеше да означава само едно.
Не й отне дълго време да открие тайника. Той бе приютил тънка книжка от оризова хартия, подвързана с кожени корици. Тиан я извади. Заглавната страница съдържаше автор и заглавие: Рансибъл Нунар — Гадателско изкуство.
Нищо чудно, че Баркъс бе скрил книгата. За притежаването на нелегална книга за магьосничество се полагаше страховито наказание. Трактатът на Нунар бе оправдано известен, преписван многократно. Копията му бяха пазени грижовно. Защо му е било на Баркъс, обикновен майстор в залутана фабрика, да притежава едно от тях?
Край вратата прозвучаха стъпки. Тиан мушна книгата под дрехата си и бутна чекмеджето на място. Студен глас прекъсна мислите й.
— Какво си мислиш, че правиш?
— Прощавай?
Навлекът бе Иризис Стирм, малко по-млада колежка на Тиан. Макар че самата Иризис не би допуснала Тиан да я превъзхожда с каквото и да било.
Тя стоеше на прага и нетърпеливо потропваше с краче. Иризис бе човек, знаещ цената си. Висока и щедро надарена, със златна коса и сини очи. С красотата си тя бе известна в цялата фабрика. На Тиан никога не се бе удавало да срещне хора с подобен цвят на очите и косата, макар че очите на стария майстор може и да са били сини на младини.
— Нямаш право да влизаш тук. Това са помещенията на майстора. Той беше мой чичо!
Иризис не пропускаше възможност да изтъкне тази си роднинска връзка.
— Отговарям пред Ги-Хад, а не пред теб. Гледай си твоята работа!
Това беше грешка. Иризис бе много по-добра в общуването с останалите занаятчии. Освен това тя изработваше рядко съвършени и красиви контролери — същински произведения на изкуството. В работата с кристали не беше толкова добра, но не търпеше никаква критика към продукцията си.
— Поне моите контролери работят! — процеди Иризис.
— Само защото всички ние ти помагаме да ги настроиш.
— Как смееш! — скочи Иризис. — Ако чичо Баркъс беше жив, той щеше да те постави на мястото ти.
— Той действително го стори. Постави ме над теб. Сега него вече го няма и аз отговарям за твоята работа.
— Освен — замислено рече Иризис — ако не бъдеш изпратена в размножителната палата, за да изпълниш дълга си.
На това Тиан не отговори. Иризис изпълняваше своя дълг често и с ентусиазъм, макар и досега без резултат. Може би си служеше с предпазни мерки. Сериозно провинение, макар и често срещано. Отправяйки се към вратата, Тиан нервно се изсмя.
— Мисля, че тук съм по-полезна.
Сините очи на Иризис блеснаха.
— Под твоето ръководство и плуваща сред помия свиня би умряла от глад! Един ден аз ще бъда майстор. И ще стоя над теб! Тогава ще видим.
Тя остана на прага, изчаквайки другата да излезе. Тиан нямаше как да върне книгата.
Девойката се върна на работното си място. В другия край на помещението Иризис си сложи очила и маска и се наведе над камъка си, към който приближи кристал. Скоро въздухът се изпълни с парченца.
Тиан прекара няколко часа в безплодни опити да открие проблема. В един момент тя уморено отпусна глава на масата и сепнато осъзна, че фабриката е притихнала. Трябва да беше среднощ. Тя провлачи нозе към стаята си, уми се със студена вода и се тръшна върху сламеника.
Тревогите й се завърнаха в мига, в който тя се отпусна върху възглавницата. Макар и изцедена, Тиан не можеше да заспи. Отново и отново (и безплодно) се връщаше към проблемите си. Накрая, след като осъзна, че няма да заспи, тя запали свещ, заключи се и извади книгата.