Не че щеше да получи някакъв шанс за това, помисли си мрачно механикът. Макар че във фабриката мъжете бяха далеч по-малко, тукашните жени не припадаха по него. Същото се отнасяше и за жените от близкото миньорско село. Ниш смяташе, че това се дължи на ниския му ръст и кожата. Само как мразеше тялото си.
Всъщност това нямаше нищо общо. В настоящата ситуация дори на уродите се полагаше да избират. Пък и той имаше други привлекателни черти — беше умен и от добро семейство. Само че един фатален недостатък се бе изпречил на пътя му към интимност. Край всяка жена, по-млада от майка му, Ниш ставаше толкова нервен, че си глътваше езика.
Макар да не беше особено добър в ръцете, Крил-Ниш Хлар притежаваше енергичен и гладен за знание интелект, който се учеше бързо. Също така можеше да се похвали и със забележителна памет — която не забравяше места, лица и чути разговори. Това му беше от голяма полза за тайната му дейност.
И баща му, Джал-Ниш Хлар, и майка му, Раня Мхел, бяха екзаминатори. Това правеше грешката им с него още по-неразбираема. Всяко дете в източния свят, може би в целия свят, биваше изправено пред екзаминаторите, когато навършеше шест години, за да бъдат оценени способностите му за физически и умствен труд. Въз основа на това децата получаваха бъдещите си призвания — работник, миньор, писар, занаятчия, търговец, войник, детепроизводител! Нямаше място за детство. Войната с лиринксите бушуваше вече сто и петдесет години. Местата на убитите трябваше да бъдат запълвани. Децата трябваше да работят. Целият свят бе погълнат от една задача: оцеляване.
Навършването на единадесетгодишна възраст биваше ознаменувано с нов преглед от страна на екзаминаторите. Той се потретваше пет години по-късно — за максимална сигурност. Някои обещаващи таланти загатваха за себе си още от ранна възраст, а други изникваха едва по-късно.
Ниш бе извадил късмета да стане писар при един от известните търговци във Фасафарн. Този пристанищен град се намираше на южното крайбрежие на Ейнунар и благодарение на всесезонната си свобода от замръзване насочваше към себе си голяма част от южните богатства — през него протичаха несметни количества стока, насочени към Крандор и дори Туркад, преди той да падне. Ниш успешно бе усвоил всички езици и диалекти на Сантенар. Подобна работа бе точно за него. Харесваше му да се среща с могъщи хора и да се радва на доверието, което те му оказваха, като му поверяваха документи за превод. Ниш също възнамеряваше някой ден да стане търговец и да има толкова пари, че да може да си купи всичко, което пожелае.
Катастрофата го сполетя на шестнадесетата му година. Срещата с екзаминаторите бе последвана от кратко съвещание, след което родителите му го бяха изпратили отвъд планините, за да стане механик в тази забравена от боговете фабрика. Ниш бе покрусен. Дори не му хрумваше, че това преместване може да го е спасило от мобилизиране. Единствената заръка, която бе получил, беше да си държи очите и ушите отворени и всеки ден да отбелязва това, което му е направило впечатление. Ниш беше усърден син. Продължаваше да записва ежедневно, а веднъж месечно тлъстото му писмо заминаваше заедно с другата изходяща поща.
Първата му година във фабриката бе представлявала кошмар. Всички останали чираци, мъже и жени, бяха по-високи от него. Кожата му се бе покрила с отвратителни петна. И това не беше най-лошото. За механичеството — за проектирането, построяването, настройването и поправката на бойните машини — той знаеше по-малко и от шестгодишните заводски деца. Освен това се бяха разпръснали слухове, че той се е провалил като писар и е бил пратен тук за наказание, като следващият провал щял да му докара отпращане в мините — съдба, по-лоша и от робство.
Ниш не можеше да понася всичко това. Тази ненавист му предоставяше силна мотивация. Той бе уверен, че ще стане добър механик, каквото и да му коства това. Макар че това умение не му се удаваше, той щеше да го овладее.
Липсващото му откъм умение и опит Ниш наваксваше с усилия и работещ усърдно, насочен интелект. Работеше ден и нощ, докато не грохнеше до такава степен, че можеше да заспи на крака. Не спираше да преследва с въпроси наставниците си. Караше ги отново и отново да му обясняват устройството и принципа на действие на бойните машини, измисляше различни способи да тренира упоритите си пръсти, които се затрудняваха да се справят с операциите, с лекота удаващи се на останалите.
В края на първата година от подготовката си той се нареждаше сред най-лошите чираци, редом с глупавите и страдащите от неизлечим мързел. Но Ниш не беше най-лошият, а за него това беше голямо постижение. Родителите му може и да се бяха впечатлили, само че не споменаха нищо такова в редките си писма. Ниш бе обиден, но и твърдо решен следващата година да положи още по-големи усилия.