Почерпиха я и с чай от семена на горчица. Ароматът му я удари в носа и я накара да кихне сълзливо.
Сита и сгрята, Тиан едва сдържаше очите си отворени. Вече не помнеше кога за последно е отпочивала подобаващо. Тя се облегна на стената и неусетно заспа, макар да полагаше усилия да остане будна.
В къщата беше все така сумрачно и задушно и когато се събуди, Тиан реши, че е спала само няколко минути. Чувстваше се необичайно отпочинала. Къщата беше празна. Тя изпълзя през вратата и за свой ужас откри, че вече е почти здрач. Беше спала цял ден.
Погледът й веднага се насочи към речния бряг. Лодката я нямаше! Тиан се втурна към водата. Нямаше и следа нито от лодката, нито от безценната й раница. Занаятчията се затича обратно към колибата, пред която се сблъска с Лиса, понесла наръч дърва. Подпалките се разхвърчаха.
Тиан й помогна да ги събере.
— Къде е лодката ми?
— Лотка? — повтори Лиса.
Занаятчията загреба с въображаемо весло.
— А, трал! — каза жената и поведе Тиан зад колибата. Лодката беше подпряна на стената. Стичалата се от нея вода беше замръзнала.
— А раницата ми къде е? — Тиан се постара да изобрази и този си въпрос. Лиса я въведе обратно вътре и занаятчията можа да види, че раницата й е оставена недалеч от мястото, където доскоро самата тя беше спала. Тиан провери съдържанието й, през което време Лиса я наблюдаваше с лека усмивка. Всичко си беше на мястото.
Занаятчията се засрами заради подозренията си. Тя се изправи и възкликна развълнувано:
— Благодаря. Благодаря!
После разпери ръце.
Лиса просия и силно прегърна Тиан. Занаятчията си спомни за майка си, много отдавна, когато самата тя беше малка и Марни имаше време за нея. Преди да бъде забравена заради следващото дете. И по-следващото.
Междувременно се беше смрачило. Другите две сестри и Хани също се появиха. Започнаха да режат зеленчуци, да белят чесън и лук (тях свалиха от окачени на тавана кърпи) и да очукват корени (тях извадиха от мазето, чийто капак се намираше в един от ъглите на къщицата).
Тиан предложи помощта си, но бе накарана да седне край огъня, на почетното място. Вечерята се състоеше от порязаница черен хляб, поставена на дъното на тарелката, и още от новоприготвената рибена яхния.
След вечеря Лиса започна да пее на Хани. Разказваното бе дълго, вероятно част от Историите, може би семейни хроники. То продължи близо час. Езикът бе непознат за Тиан, но по менящото се изражение върху лицето на Лиса личеше, че сказанието е изпълнено с напрежение, трагедия, плам, страст и нежна обич. Другите жени шиеха и слушаха мълчаливо.
Песента беше успала Хани. Роднините й я съблякоха, поизмиха я с мокра кърпа и я сложиха да си легне. После, вместо да се върнат към работата си, с очакване насочиха очи към Тиан. Очевидно тя също трябваше да пее, за да се отплати за вечерята.
Ако във фабриката се бяха обърнали към нея с подобна молба, тя щеше да бъде в такава степен ужасена, че от гърлото й не би се отронила и нота. Ала тези хора не я познаваха, никога нямаше да я видят отново. Освен това тя им беше длъжница — трябваше да им се отплати за храната, подслона и най-вече за проявената доброта.
Не беше пяла от малка. В главата й изникна детската песничка за жабата и пеперудата и Тиан я изпя с дрезгав глас, много зле, макар че на Хани явно й се хареса.
Когато занаятчията приключи, Лиса приближи пръст до устните й, отиде до огъня и се зае да приготвя някаква отвара. Колибата се изпълни със силен аромат на мента. Накрая Лиса добави мед от червено-черна пита и с усмивка подаде чашата на Тиан.
Отварата облекчи гърлото й и тя затананика отново, а думите изникваха сами. Тиан пееше за баща си, когото никога не бе познавала и нямаше да познае. Щом досега не беше дошъл при нея, значи беше мъртъв.
Тя приключи песента с насълзени очи. Възрастните ръкопляскаха, а детето се приготви да спи. Едва тогава Тиан се осмели да повдигне въпроса, който не й даваше мира.
— Реката е замръзнала. Как да стигна до морето?
— Замръзнала? — повтори Джини, най-тихата от трите сестри.