Занаятчията остави Хани да прегръща леля си и започна да събира багаж: намери раница, дрехи и кожи, принадлежащи на детето. Взе тарелка и още няколко дребни неща, които щяха да потрябват на момиченцето, както и още храна. Две от големите кожи бяха останали неоцапани. Тиан взе тях, а също и една палатка, оказала се далеч по-тежка от полагащото й се. Пеш никога не би могла да пренася толкова багаж, но със ските щеше да се оправи, стига да се плъзгаше по равна земя.
За мъртвите не можеше да направи нищо. Колибата нямаше да пламне, а земята беше прекалено твърда, за да се поддава на разкопаване. Тя склопи очите им и изрови Хани изпод кожите, сред които малката сега се беше скрила. Момиченцето изпищя и отново понечи да се покрие. Изровилата я отново Тиан откри, че в ръката си Хани стиска малка кожена кукла, натъпкана със слама. Тя изобразяваше животинче с издължено тяло, дребни кръгли уши, патешка човка и плоска, широка опашка. Не приличаше на нито едно от познатите на Тиан животни, но пък щом носеше утеха на малката…
Тиан отведе детето до двете мъртви жени, за да му позволи да се сбогува с тях. После си сложи раницата, хвана Хани за ръка и я изведе навън.
Хани сама си сложи ските. Единият й ботуш беше много износен. Тиан отряза парче кожа от дъното на лодката, прибави го към и без това огромния си багаж, сложи си ските и поведе момиченцето надолу по брега, без да се обръща. Едва по-късно осъзна, че не бе оставила Хани да се сбогува с майка си.
Недалеч нилатлът беше открил дупка, пронизваща брега, отвеждаща към удобно и топло леговище. То бе обитавано от някакво създание с човка, но нито то, нито безпомощните му малки представляваха проблем за сътвореното от лиринксите същество.
Заситено, зверчето се настани на най-топлото място и потъна в дълбок сън. Бе понесло множество рани и отстраняването им щеше да отнеме време. А когато се събудеше, щеше да иде на лов. Чернокосата жена и отвратителният, изкусителен кристал нямаше да му избягат. Където и да го отнесеше тя, зверчето щеше да я открие. И тогава щеше да я накара да страда заради мъченията, които понасяше самото то.
Двадесет и осем
През целия ден детето не пророни нито дума, което повече от всичко останало измъчваше Тиан. Хани се плъзгаше или встрани, или пред нея, стараейки се да се държи колкото се може по-далеч. Уменията й със ските надвишаваха тези на занаятчията. Дребното й пухкаво личице, бяло като снега, излъчваше единствено пустота.
Остра вина дълбаеше Тиан — тя бе довела чудовището при тях. Тя беше и причината то да съществува. Ако не беше предателството й, тези хора още щяха да са живи.
Кракът все още я болеше, но тъй като не бе кървял много, Тиан не направи нищо за раната. По-важно беше да се отдалечат от хищното създание. Двете минаха покрай няколко селца. В първото местните деца носеха вода от дупка, която бяха отрязали в снега. Тиан не беше размишлявала за този проблем, но изглеждаше логично снабдяването с вода по тези места да е затруднено. Децата се взираха в пътниците, но не помахаха. Хани дори не погледна към тях, а следваше дирите на Тиан.
Някъде по пладне Тиан повика Хани и сви към брега, където се настани на един дънер. Детето я последва, макар да продължаваше да се плъзга, описвайки кръгове. Занаятчията подозираше, че ако не беше се обърнала към момиченцето, то щеше да продължи по реката, докато не отмалее.
Самата Тиан бе готова да рухне от умора. Краката й се подкосяваха. Тя си свали ските и започна да масажира бедрата си. Това не помогна. Чувстваше се слаба, тормозеха я тръпки. Не от студ, защото времето беше меко — все още потръпваше от ужаса, който беше преживяла сутринта. Ето какво бе произтекло от помощта, която бе оказала на врага. Никакви оправдания пред себе си от типа „принудиха ме“ не можеха да помогнат. Да можеше…
Не, това беше безполезно. Тиан извади парче сушено месо и започна да го нарязва на късове. То се режеше трудно. Едва след като приключи, тя осъзна, че детето все още се плъзга около нея. Хани се изкачваше по един хълм, спускаше се към падина, където на места сред снега надничаха жълтеникави клонки, сетне се промушваше между свода, образуван от две приведени едно към друго дървета, правеше завой по едно равно място и отново поемаше към хълма. Бе стиснала зъби. Отново и отново извършваше същите движения, ала умът й бе насочен към нещо съвсем друго. Той все още се намираше в колибата, с мъртвите жени и чудовището.