Шокът от неочакваната отговорност вече отминаваше и Тиан откриваше нови и нови аспекти от плановете си, които трябваше да изменя заради новата си спътница. Някъде по-надолу по крайбрежието тя бе възнамерявала да намери лодка, с която да достигне до Милмиламел, а после с друга лодка да продължи по течението към Тиртракс. Щеше ли едно дете да понесе подобно пътуване?
Минис бе казал, че хората му ще издържат най-много година, в най-добрия случай. Тя бе напуснала фабриката към края на есента. Престоят й в Калисин бе протекъл през зимата — бе изгубила представа за времето, но два пълни месеца със сигурност бяха минали. Направо три. Значи средата на зимата вече бе отминала, макар че сред тези географски ширини тя траеше дълго и най-суровите й дни още не бяха настъпили. Морето също можеше да се окаже замръзнало.
Всички стоящи пред нея перспективи бяха мрачни. Почти физически бе усещала излъчващото се от Минис отчаяние. Тя бе единствената надежда за народа му, а нямаше да оправдае доверието му. Сторих всичко по силите си, любими. Какво друго бих могла да сторя? Но и тази самоутеха не помагаше.
Детето се надигна, разбърка казана с ножа си (вече бяха добавили съставките) и си взе от супата. Започна да се храни механично. Надали усещаше вкуса на това, което поглъщаше.
Стомахът на Тиан се бе превърнал в ледна кухина, ала тя бе прекалено потисната, за да яде. Що за живот би било това за едно дете: да пътува месец след месец, без дом, неспособно да се сприятели с връстници? А после, ако изобщо успееха да достигнат Тиртракс, да живее в планинска пещера, докато Тиан неуморно търси любимия си?
Що за мисли бяха тези? Естествено, че трябваше да вземе детето със себе си. Трябваше да се грижи за Хани, докато последната порасне и стане способна сама да се оправя с живота. Това беше свят дълг. Ами моят живот? — помисли си с мъка Тиан. Ами моят любим?
Хани продължаваше да гледа пламъците. По бузите й бяха избили червени петна. Може би имаше треска. Беше оставила купичката си и сега леко се поклащаше, обгърнала ръце около себе си.
Тиан се засрами. Момиченцето бе видяло майка си и лелите си да погиват от ужасна смърт, осквернила дома им. Тези спомени щяха да я измъчват, докато е жива. А тя (Тиан) бе седнала да мисли за неудобствата, които заради Хани щяха да произтекат в собствения й живот. Колко себично!
Върху миглите на Хани блестяха сълзи. Девойката се премести до нея. Детето понечи да се отдръпне, но Тиан го взе и го сложи в скута си. Хани започна да се дърпа, само че беше прегърната. В един момент момиченцето се сви и заплака.
Тиан дълго я държа гушната, може би час. Малката постепенно се успокои и заспа. Занаятчията я сложи да легне в палатката, в дебелия спален чувал, и се върна при огъня.
Страхуваше се да заспи. Сънят щеше да разгърне видения, а Тиан знаеше много добре какви ще бъдат те. След като удари няколко пъти крака в земята, тя си сипа половин чаша бульон и отново седна. Мислите й се насочиха към Минис. Жегна я копнеж. На всяка цена трябваше да чуе гласа му.
Тиан извади шлема и сферата и се зае да настройва разположението на топчетата. Нищо не последва. Сякаш никога не бе имало никакъв Минис. Тя рязко свали шлема и го захвърли на земята. Беше се провалила. Аахимите бяха загинали.
Амплиметът също изглеждаше мъртъв. Беше студен, почти без сияние. Онази искрица във вътрешността му също беше изчезнала. Безполезен предмет! Ядосано срита сферата, при което последната едва не се търколи в огъня. Съвсем спокойно бе могла да избяга при ледените куполи, ако бе положила още мъничко усилие. Сега вече беше прекалено късно. Вече не можеше да се върне у дома. Но вече и пътуването към Тиртракс беше станало безсмислено. Животът й бе станал безцелен.
Започна да крачи край огъня. Тя беше ходеща прокоба, причиняваща смъртта на всички, до които се докоснеше — начело с клетия стар Джоейн. И толкова много други — и хора, и лиринкси. Толкова ненужна смърт. Най-добре щеше да е да хвърли амплимета в някоя дупка в леда, а после и самата тя да се хвърли подире му.
Бе свалила ботушите си, за да сгрее крака на огъня, когато откъм палатката долетя вик. С три скока Тиан се озова там.
— Муму! — пищеше Хани. — Муму, склах ме е!
— Всичко е наред, Хани. Тук съм.
Момиченцето се отдръпна назад, доколкото това бе възможно, вдигнало ръце пред себе си.
— Муму! Муму!
Тиан отново се опита да я гушне.