— Сънувала си кошмар, Хани. Сега аз съм с теб.
— Ня! — изпищя детето и продължи да се брани. — Ня муму!
Лакът едва не извади окото на Тиан и тя се дръпна назад. Когато отново можеше да вижда, от Хани нямаше и следа.
— Хани? Къде си?
Никакъв отговор. Единствено вятърът шумолеше сред върховете на дърветата. Тиан издърпа един клон от огъня и го повдигна като факла, но той угасна.
— Хани? — кресна тя и се затича, за да се спъне в сферата. Сега сиянието на амплимета се виждаше, макар и слабо. Тиан взе кристала и на светлината му последва дирите на детето. Нямаше време да си обува ботушите. Беше започнало да вали сняг. Ако следите на Хани бъдеха затрупани и Тиан не я намереше, момиченцето щеше да умре.
На места снегът беше замръзнал и следи не бяха останали. Гъст облачен слой бе скрил луната и звездите. Само след минути нощта беше скрила отблясъка на лагерния огън. Тиан не беше сигурна, че ще съумее да открие обратния път. Започна да стъпва по-тежко, за да се убеди, че чорапите й оставят следи.
— Хани?
Отново мълчание. Как така детето бе успяло да се отдалечи толкова за тъй кратко време? Тиан изникна сред ветровита полянка. Сред тукашните преспи не се виждаха следи.
Силен повей блъсна незакопчаното й палто. Девойката се уви и трескаво се огледа. Нищо не се виждаше, нищо не се чуваше. Пръстите, държащи амплимета, бяха започнали да изтръпват. Тя подсили светлината на кристала. За момент сиянието му се усили, после отново зачезна.
Накуцвайки, тя прекоси поляната, за да провери другия й край. Пак нищо. Тиан направи пълен кръг, стигна до собствените си следи, а отчаянието започна да вледенява костния й мозък.
Поела назад, тя се натъкна на мъничка стъпка, сочеща наляво. Беше под едно дърво. Тиан си спомни, че момиченцето обичаше да се катери. Повдигна поглед.
— Хани? Хани! — изкрещя с цяло гърло девойката. Отвръщаше й само фученето на вихрите.
Светлината на кристала не беше достатъчна, а усилията й да я увеличи оставаха неуспешни. Освен това той беше хладен на допир и й беше все по-трудно да го удържа. Понечи да нададе пореден вик, но бе изпреварена от рева на дива котка, довлечен от вятъра.
Някъде вляво Хани изпищя. Тиан се затича натам. Стъпалата й бяха станали безчувствени. Скоро се натъкна на кървав отпечатък, после още един. Надяваше се, че момиченцето само си е порязало крака. Девойката изникна на друга полянка, където Хани трескаво се опитваше да се изкатери по едно дърво, но леденият ствол я затрудняваше.
Тиан настъпи клонка, шумно изпращяла под тежестта й. Хани изпищя и се стрелна сред мрака. Младата жена се затича след нея.
— Хани, спри! Аз съм, Тиан!
Отново се разнесе ревът на дивата котка. Хани нададе писък, затича обратно и се блъсна право в Тиан, защото в този момент поглеждаше през рамо. Занаятчията прегърна детето, което не спираше да крещи.
Тиан я притисна към себе си и се опита да я успокои:
— Всичко е наред, Хани, сега си с мен!
Момиченцето утихна и се вцепени. След минута започна да хлипа безшумно, макар цялото да се тресеше. Тиан я взе на ръце. Сега детето самичко се притискаше към нея. Раната на крака на Хани действително се оказа незначителна, но имаше опасност пръстите й да измръзнат. Затова Тиан мушна краката й в джобовете на палтото си. Искаше й се да може да постъпи така и със своите собствени.
Снегът се беше усилил, а сиянието на амплимета бе изчезнало напълно. Скоро Тиан изгуби следите си. Нямаше представа накъде да поеме.
Двадесет и девет
Вече бе минала седмица от началото на престоя на Ниш в Тикси, празен престой, който много го измъчваше. Иризис и всички останали, способни да работят, с изключение на Юлия, отдавна се бяха върнали във фабриката. Съдбата му все още оставаше неизвестна, което още повече утежняваше положението на механика. Поне Фин-Мах му беше предоставила достъп до информацията за лиринкското плътоформиране, така че той четеше, докато му изтекат очите. Но му беше трудно да се съсредоточи.
На осмия ден след пристигането в Тикси Ниш бе повикан в имението на градоначалника, отново в същата стая. Ксервиш Флид седеше на предишното си място и смучеше брадата си със затворени очи.
— Добро утро, скрутаторе! — учтиво поздрави механикът.
Скрутаторът не отговори. Просто не обръщаше никакво внимание на посетителя си. Крил-Ниш неколкократно прочисти гърло и шумно постави ръце върху масата. Може би скрутаторът беше заспал, макар да не изглеждаше вероятно. Накрая Ниш извади лист хартия и започна да скицира евентуалните подобрения, които от известно време насам бе обмислял да внесе в механизма на копиехвъргачките. Потъна в тази си работа и така измина час, преди скрутаторът рязко да се размърда.