На следващото утро Ниш и Юлия вече пътуваха към фабриката на борда на кланкер, придружавани от шестима пехотинци. Дребната жена беше необичайно весела. През по-голямата част от времето тя мълчеше, но когато Крил-Ниш спомена скрутатора, тя възкликна „Ксервиш!“ и се усмихна на някакъв спомен. Явно Флид действително притежаваше повече скрити таланти, отколкото загатваше видът му. И в това нямаше нищо странно — до толкова могъщ пост не се издигаха случайни хора.
Бащата на Ниш се беше възстановил достатъчно, за да понесе пътуването до Фасафарн. Механикът се бе зарадвал на отпътуването му — достатъчно трудно му беше да търпи перквизитор Хлар, та какво остава за едноръкото, давещо се от злоба. Експедицията по преследването на Тиан бе организирана по заповед на Джал-Ниш. И именно той щеше да понесе пълните последствия за провала.
Какво ли щеше да се случи с баща му? Може би тихомълком щеше да бъде пенсиониран заради нараняванията си? Това ли се случваше с влиятелните хора, които вече не бяха в състояние да изпълняват задълженията си? Надали и тях изпращаха на фронта.
Във всеки случай Ниш не можеше да си представи баща му да бездейства у дома. Щяха да последват страховити сблъсъци между Джал-Ниш и съпругата му, която, амбициозна и интелигентна жена, не допускаше друг да се разпорежда вкъщи.
Е, поне Фасафарн се намираше далеч от фабриката. В близките пет години за Ниш не се очертаваха посещения у дома.
Седмица по-късно, когато Ниш помагаше с пренасянето на дърва от предния вход, кланкерът на Ки-Ара затътна по пътя. На места машината бе покрита с кал и прилепнали тръстики, като че крита в блато. Някои от бронираните плочи бяха изкривени и ръждясали.
Машината спря със скърцане. От нея слезе възрастен оператор, свали ръкавици и разтърка кръста си. Появиха се и двама войници, които се обърнаха към портата и отсечено отдадоха чест.
Ниш остави товара си, учуден. Изникна скрутаторът и направи знак на четирима от пазачите на фабриката. Те отидоха до кланкера и отвориха задния люк.
— Излизай! — наредиха те.
Не веднага, към люка се приближи човек, който безцеремонно бе издърпан и повлечен към портата. Ниш едва разпозна Ки-Ара. Някога красивият младеж понастоящем бе изцапан, покрит с рани и изтънял като клечка.
Дело нямаше да има, тъй като операторът бе признал вината си. Очакваното наказание бе неизвестно за Ниш — предполагаше, че ще е екзекуция, особено назидателна. Щеше да е безсмислено да пращат подобен човек на фронта.
Ки-Ара беше отведен отвъд стените на фабриката, където бе завързан към стълб, намиращ се между занаятчийския цех и пещите. Тогава възрастният оператор вкара кланкера през задната порта и го отведе до Ки-Ара.
— Започнете да разглобявате машината. Парче по парче — обърна се скрутаторът към събраните механици.
Механиците, сред които и Ниш, се подчиниха. Операторите също присъстваха — старши и младши. Хроникьорът на фабриката бе седнал край пещите и записваше всичко. Тъй като заводският разказвач беше болен, от Тикси бяха довели друг. Негово възложение беше да състави Сказание за падението и срама на Ки-Ара, за да може то да бъде разказвано из всички шестдесет и седем фабрики на югоизточния квадрант, може би и из целия свят.
На подсъдимия бяха донесли храна и вода, ала през трите дни, необходими за пълното разглобяване на кланкера, Ки-Ара нито веднъж не се докосна до тях. Той висеше отчаяно, вторачен с кървясали очи. Всеки отделен елемент бе метален къс, изтръгван от плътта му.
Ниш не беше от хората, склонни да изпитват състрадание, ала далеч преди края на разглобяването бе започнал да изпитва жалост към Ки-Ара. Младежът буквално гаснеше пред очите им. Крил-Ниш никога не бе съзирал подобно страдание. И никой не можеше да прекрати агонията на оператора, защото войниците го пазеха зорко. Безмилостната справедливост трябваше да бъде въздадена.
Ето че кланкерът най-сетне беше разглобен, ала мъчението още не беше приключило. Напротив, сега започваше най-жестоката му част. Призован бе целият фабричен персонал, от полуидиота Ейрин Мас до самия скрутатор. Дори Юлия не бе пропусната. Един след друг те с бавна крачка се приближаваха до купчината части, избираха си една, отиваха до пещите — ковчегоносци — и я хвърляха вътре.
Ки-Ара изпищяваше при всеки хвърлен елемент. Бе изгубил гласа си далеч преди края на купчината. Нужни бяха много часове. Хората се извъртяха няколко пъти. Накрая останаха само маховите колела. Ниш взе едното, а другото избра отговорник Туниз. Тъй като бяха прекалено тежки, за да бъдат пренесени, механиците ги изтъркаляха до отвора на пещта, където още няколко чифта ръце им помогнаха да ги изтърколят нагоре по специално поставена дъска.