Тя продължи да следва усещането, ала след известно време — колкото бе трябвало на Тиан да открие Хани — момиченцето се размърда и изпищя. Образът в съзнанието на младата жена изчезна. Когато занаятчията най-сетне успя да успокои детето и отново опита да си представи мисловния модел, очакваше я неуспех. Все пак тя продължи да крачи с надеждата, че в тази посока ще се натъкне на огъня. Слаба надежда. Снегът започваше да вали на все по-едри парцали. В такова време можеше да мине на петдесет крачки от огъня и да не го забележи.
Кракът започна да я боли. На сутринта щеше да е още по-зле — ако доживееше до сутринта. Но тя не спираше да крачи. Вече би трябвало да е стигнала огъня. Хани не се бе отдалечила на повече от сто крачки. Тиан вече бе започнала да се чуди в коя посока да поеме, а също и още колко ще е в състояние да продължи, когато долови миризмата на дим.
Девойката се обърна по посока на вятъра и задуши като куче. Отново усети дима. Отправи се по посока на мириса. Понякога миризмата изчезваше, но когато се появяваше отново, бе доловимо по-силна. На Тиан й идеше да започне да ликува на глас. Скоро сред дърветата зърна блажения отблясък. Занаятчията прекоси оставащото разстояние тичешком, положи детето край огъня и извади краката му от ръкавите. Очакваше да зърне гнусната белота на измръзването, но за нейна радост крачетата, макар и измръзнали, бяха здрави. Девойката ги намести близо до огъня.
Собствените й крака бяха в по-лошо състояние, макар че поне беше носила чорапи. Тиан също протегна стъпала към огъня и наля по чаша бульон. Хани мълчаливо повдигна ръка и прие своята. Детето отбягваше да поглежда към Тиан — може би от срам, може би още й се сърдеше. Но това не беше от значение. Нали момиченцето беше в безопасност.
Скоро малката започна да клюма. Тиан я пренесе в спалния чувал и легна до нея. Макар че се остави да бъде прегърната, Хани лежеше скована. Най-сетне тя заспа, като се притисна по-близо до младата жена (за нейна радост).
Това определено не беше от най-добрите нощи, прекарвани от Тиан. Сънят й бе спохождан от образи на лиринкси, кошмарния нилатл, разочарован и корящ я Минис. Самата Хани също сънуваше кошмари. Веднъж дори се събуди с писъци, но Тиан я държеше здраво. Скоро детето отново заспа.
На сутринта момиченцето беше по-добре, макар че все още мълчеше. На Тиан не й оставаше нищо, освен да чака.
Кракът на занаятчията не се беше влошил особено, само че мускулите я боляха. Двете закусиха набързо, след което се спуснаха по реката и пътуваха цял ден. Хани видимо имаше нужда от физическото натоварване — винаги скачаше първа и спираше едва след Тиан. Занаятчията трябваше да полага големи усилия, за да не изостава.
Младата жена размишляваше за случилото се снощи. Осъзна, че липсата на сияние на амплимета се е дължала на отдалечеността му от Калисин — наоколо нямаше други възлови точки. Ето защо не бе могла да се свърже с Минис. Все още имаше вероятност той да е жив.
Измина ден, после още два. Това беше най-лесното спускане със ски в досегашния живот на Тиан: гладък лед, покрит с тънък слой сняг. Напредваха с отлично темпо, някъде около седем левги на ден. Често минаваха край селца, но винаги ги подминаваха. Хани не проявяваше интерес към непознатите, Тиан също. Може би момиченцето също бе срамежливо, отраснало само.
Някъде в средата на седмия ден селцата около реката започнаха да стават по-чести и по-големи. Наоколо започнаха да се мержелеят овощни градини и заснежени пазари. По-късно в следобеда на същия ден достигнаха покрайнините на голям град.
Внезапно навсякъде около тях имаше хора. Стотици деца си играеха на леда. Носачи, понесли товари на гърбовете или главите си, шареха между бреговете. Парцаливи момчета за доставки се промъкваха сред богато облечените хора, плъзгащи се по брега. Зиме реката се превръщаше в основна пътна артерия, далеч по-удобна от затрупаните пътища.
Двете продължиха пътя си чак до самото пристанище, което се намираше в центъра на Гисмел. Прилежните разпитвания донесоха на Тиан информацията за разположението на пътническите бюра. Девойката влезе в най-близкото и се поинтересува за пътуване на запад. Отзовалата се висока русокоса жена й отвърна:
— Имате късмет. През последните няколко седмици времето беше меко. „Норвал“ отплава утре. Заминава за Трис и Флаха.