— Тези места не са ми особено познати — отвърна Тиан. Забеляза избеляла карта на стената и си избра мнима крайна цел на пътуването, защото несъмнено щяха да я разпитват за това. Войната не се беше простряла толкова на юг, така че не би трябвало да са въвели пропускателен режим за желаещите да отпътуват. — Бих желала два билета до Флаха.
Това беше град в северната част на Милмиламел, на около двеста левги.
— Каюта, хамак в трюма или места на палубата? — попита я русокосата жена.
— Зависи от цената — предпазливо отвърна Тиан.
Оказа се, че цената на каютата е разумна — една златна монета и две сребърни. Тиан можеше да си я позволи. Освен това още не беше прибягвала до колана на Джоейн. Не би могла да понесе да пътува седмици наред в общо помещение с десетки други хора, вероятно смрадливи и безсрамно любопитни. Не бе спала в една стая с други, откакто бе станала занаятчия.
— Каюта, ако обичате.
Чиновничката се убеди, че монетите не са фалшиви, претегли ги на малки везни, след което написа билет. Имаше красив почерк с множество извивки.
— Къде отивате? — небрежно попита жената, все още пишеща.
— Моля? А, Татусти. — Това беше градът, който Тиан си бе избрала, за да не разкрива същинската си цел.
— Татусти? — невярващо повтори чиновничката.
— Там е мъжът, за когото съм сгодена. — Тиан се изчерви при тези думи. Често ги бе помисляла, но досега не бе ги изричала гласно.
Чиновничката разтопи зелен восък върху билета и го подпечата.
— Благодаря ви! — Занаятчията взе билета. — В колко часа е приливът утре?
— В Талаламел няма приливи. Откъде сте? Сигурно не от тези места.
Напълно невинен въпрос. Без да се замисля, Тиан каза истината: Тикси. Чиновничката кимна:
— Така и предположих по говора ви. Тук се отбиват много хора, но рядко имаме посетители от Ейнунар. „Норвал“ отплава в девет сутринта. Или десет. Или дори единадесет, ако капитанът отново е пиян, какъвто навик има. Най-добре елате в осем, за всеки случай.
Тиан й благодари и понечи да излезе, но в последния момент се сети да попита:
— Ще ми препоръчате ли някоя добра странноприемница, която да не е далеч?
— Идете в „Събирачката на миди“, на няколкостотин крачки по-надолу. Попитайте за Пвим. Той е по-малкият ми брат и ще ви уреди.
Въпросният любезен младеж действително оказа неоценима помощ. След няма и час Тиан и Хани бяха настанени в дребна, но уютна стая на третия етаж, от която се откриваше изглед към пристанището. Донесоха им метална вана и кофи с гореща вода. Така двете можаха да отмият трупалата се със седмици мръсотия.
Привечер излязоха да напазаруват дрехи за пътуването, защото Хани приличаше на диваче. Освен това Тиан купи игли и конци, а също и други дреболии, които можеха да влязат в употреба. После, нетипично за себе си, похарчи голяма сума за специален тоалет, предвиден за първата среща с Минис.
На сутринта се отправиха към кораба, където бяха заведени в полагащата им се каюта: дребна и задушна, но пък чиста. Очевидно капитанът не беше пиян, защото корабът разгърна платна и отплава в девет.
Пътуването до Флаха отне петнадесет дни. През първата седмица корабът не спираше, но след това често започна да пуска котва в различни пристанища, понякога две в рамките на един ден.
Тиан и Хани повече стояха в каютата си. Понякога излизаха да се разходят из претъпканата с хора палуба, студена и ветровита. Сега Хани не се отделяше и на крачка от Тиан — смущаваше се сред хора и не отговаряше, когато някой се опиташе да я заговори. Младата жена разбираше на какво се дължи поведението на детето, макар това поведение да стесняваше и нея самата.
На третия ден Тиан зърна сред облаците позната летяща форма, макар и само за миг. Може би враговете още я преследваха? Или това беше просто съвпадение? Във всеки случай оттогава тя стоеше предимно в каютата и изработваше нови ботуши за Хани (старите й вече се бяха износили напълно). Работата й доставяше удоволствие — отдавна не бе използвала занаятчийските си умения. Освен това й помагаше да подготви пръстите си за една друга задача, към която възнамеряваше да пристъпи веднага след изработката на ботушите.
Хани инстинктивно разбираше кога Тиан има нужда от помощ и често й помагаше. Младата жена оценяваше това, макар че и съвсем сама би могла да се справи. Бе свикнала да работи самостоятелно. Беше й странно да споделя стаята си с друг. Що се отнася до помощта на Хани, това се дължеше на начина, по който детето бе възпитано, а не на някаква симпатия. Тиан беше убедена, че Хани не я харесва.