Малката никога не искаше нищо. През по-голямата част от времето мълчеше, а когато Тиан я запиташе за нещо, отговорите на Хани бяха възможно най-сбити. Скоро занаятчията преустанови опитите си да завърже разговор. Чувстваше се виновна, но все по-често виждаше бреме в лицето на натрапеното й дете. Може би Хани осъзнаваше това. Когато ботушите бяха готови, тя благодари, но продължи да си носи старите.
Втората задача бе да изработи подарък за Минис, пръстен от златна и сребърна нишка. С материал се сдоби от колана на Джоейн. Първо оформи жълтия метал, после и сребърния. Чукчетата й звънтяха часове наред. Работата беше трудна, но това не притесняваше Тиан. Важното беше да е готова преди достигането на планината. Изработването на пръстена нанесе значителен удар върху запасите й от ценни метали, все още й предстоеше дълго пътуване. Но тя трябваше да има годежен дар, въпреки че всичките й опити да се свърже с Минис се оказваха неуспешни. Във все по-голяма степен започваше да й се струва, че пътуването й е напразно.
След втория ден Хани започна да скучае, защото не можеше да помогне при изработката на пръстена. Тиан започна да я учи да чете — с помощта на трактата на Нунар, който бе носила през цялото време. Оказа се трудно. Хани не виждаше смисъл в четенето, а и Тиан откри, че в преподаването далеч не е тъй умела, липсваше й търпение. Но пък момиченцето прояви добър слух и бързо усвояваше говоримия език. Говорът й неизменно ставаше все по-чист и по-ясен.
Свикнало да прекарва целия ден навън, детето буквално бе започнало да се катери по стените по времето, когато най-сетне достигнаха Флаха — сивкав и неприветлив град, в който преобладаваха дървените постройки.
Връх Тиртракс се намираше на север, на около сто и петдесет левги. Тиан бе възнамерявала да прекара остатъка от зимата тук, но впоследствие научи, че в тази изненадващо населена земя е възможно придвижването с ветроходни шейни — стига да тръгнеше по-бързо, защото скоро щеше да започне топенето на ледовете.
— Искате да отидете в Иципитси? — попита човекът, към когото се беше обърнала. Това беше град в северния край на едноименно езеро, намиращ се на около десет левги от планината. — Лесна работа! Ако времето е добро, шейна тръгва за там на всеки три дни. А по това време на годината вятърът духа от юг, така че дневно ще изминавате я десет, я петнадесет левги. Само че ако ви настигне буря, ще трябва да спирате, като нищо за по седмица.
Бури ги настигаха повече от веднъж, но отминаваха бързо. След три седмици пристигнаха в Иципитси, пограничен град, чиито дървени къщи бяха измазани с кал. Въпреки този си вид на временен лагер, градът се оказа по-голям от очакваното. Когато започнеше топенето, хиляди хора щяха да се появят, за да промиват пясък в търсене на сапфири и циркони, довлечени от планините. Но през зимата жителите бяха малко.
Златото на Тиан вече беше свършило, ала тя пак разполагаше с достатъчно сребро, за да стигне до планините. А озовеше ли се сред аахимите, пари нямаше да са й необходими.
Затова тя не се притесняваше, че закупуването на провизии я остави със съвсем малко сребро. Но всеки път, когато използваше колана, тя се сещаше за Джоейн. Милият Джо. Споменът за него все още я караше да се насълзява.
Естествено, щеше да й е нужно време да намери аахимите. Тиртракс беше огромен връх. Но когато наближеше планината, несъмнено представляваща мощен възел, Тиан щеше да е в състояние отново да използва амплимета и да се свърже с любимия си. Минис щеше да я напъти. Ако… ако беше още жив. В противен случай не би могла да намери входа. Храната й щеше да свърши и девойката щеше да се озове насред нищото, на около седмица път от място, където би могла да поднови припасите си.
Тридесет и две
Тъй като Иципитси се намираше на дъното на долина, из която растяха високи борове, тук планините не се виждаха. Но Тиан ги беше зърнала по време на пътуването с огромната ветроходна шейна. Дори и отдалече Великите планини бяха оправдали названието си — стена от сняг и лед, протегнала се между източния и западния хоризонт. А връх Тиртракс се извисяваше остро над скалната маса. Най-високият връх на Сантенар. Най-високият връх на Трите свята, така заявяваха Историите. Мястото, за което Тиан бе бленувала в продължение на половин година, се намираше само на дни път.