Друго приспособление, попаднало пред погледа на Тиан, представляваше шестоъгълна призма от някакъв тъмнозелен минерал. Стените й бяха набраздени. Призмата плуваше в стъклен съд, пълен с живак. При по-внимателно вглеждане кристалът приличаше на турмалин, макар че толкова съвършена форма занаятчията досега не беше съзирала. Освен това той беше огромен, можеше да се побере в кофа.
Проблясваха различни метални предмети, някои с груби корпуси, други излъскани до сияйност. В някои от тях се виждаха кристали или керамични парчета, от други стърчаха жици и кабели.
Виждаше се, че за задвижването на устройствата служат разнообразни механизми — някои прибягваха до зъбчати колела, макар и със странно разположение на зъбците, а и не всички от елементите бяха кръгли. Други представляваха объркана за нейното око смесица от предавки и намотки. Имаше и такива, чийто принцип на действие си оставаше съвсем пълна загадка. Механизмите на някои от устройствата бяха скрити — в кристални кутии или слоеве стъкло.
Най-много я объркваше фактът, че не можеше да открие как се задействат тези устройства, нито как биха функционирали, след като бъдат задействани. Тя, която можеше мислено да сглоби часовник, който да заработи.
В другия край на стаята имаше огромна метална плоча, пет дължини висока и три широка. Нейното предназначение също си оставаше загадка.
Подреждането на устройствата й отне цял ден. Трябваше да отдели онези, които щяха да й послужат за части, както и да разбере как да ги свърже. В Тиртракс почти нямаше прозорци, а светлините горяха непрекъснато, така че й бе трудно да определя изминалото време.
В един момент тя осъзна, че вече трябва да е станало късно. Огледа се за Хани, но не я видя. Всъщност не помнеше и кога я бе видяла за последно. Със сигурност преди часове. Тиан се приближи до вратата. Малката не се виждаше. Къде ли се беше затрило проклетото дете?
Тиан я повика, но не получи отговор. Младата жена пое по огромния коридор. Ехото от ботушите й се разнасяше наоколо. Хани би могла да е във всяка една от хилядите стаи. Нищо чудно да се бе изгубила или да е паднала някъде. В ума на Тиан изникваха безброй потенциални ужаси.
— По дяволите! — високо каза тя. — Сега не е време за игри, Хани!
Някъде отгоре долетя детски писък. Тиан веднага се затича, крещейки:
— Хани? Къде си? Какво става?
Защо, защо я беше изпуснала от очи? Може би някакъв хищник се беше нанесъл тук. Градът във вътрешността на планината би представлявал великолепно леговище. Сега звярът беше хванал Хани — и всичко това заради Тиан.
Нов писък полетя надолу, но този път младата жена осъзна, че Хани пищи от смях. Но къде…
Някакво движение привлече окото й, някъде нагоре по спираловидното стълбище, където то изчезваше към следващото ниво.
— Хани! — изкрещя Тиан, решавайки, че детето пада.
Хани се спускаше надолу с въртеливо движение. Изобщо не падаше — малката пакостница се пързаляше по металния парапет, виещ се като нареза на винт. Ако залитнеше…
Но тя не залитна. С още възторжени викове тя прекоси цялото разстояние до пода, скочи и спря с приплъзване.
Тиан изтича до нея. Не знаеше какво да каже. Много й се искаше да я удари, да й изкрещи никога вече да не прави подобни глупости… Но нито каза, нито направи нещо. Само стоеше и гледаше, със застинал върху лицето ужас.
Видяла изражението й, Хани веднага посърна:
— Какво има?
— Помислих, че някакво диво животно те е нападнало — заекна Тиан. — А после, когато те видях, реших, че ще паднеш и ще си строшиш врата. Ако знаеш как се изплаших…
— Просто се забавлявах. Нямаше да се нараня. Ти просто не искаш… — детето замлъкна.
Тиан знаеше какви бяха премълчаните думи. И това я натъжи, защото бе самата истина. Искрено беше загрижена за малката, но същевременно й беше тежко да се оправя с нея. Каква съм егоистка. Тя иска толкова малко, а аз дори това се скъпя да й дам.
— Хани, не искам да ти се случи нещо. Толкова много те обичам.
Това също беше истина, макар че Тиан го осъзнаваше едва сега. Към това дете бе по-привързана, отколкото към полубратята и полусестрите си. Обичаше я по-силно и от майка си. По-силно от когото и да било — с изключение на Минис.
— Обичаш ме? — прошепна Хани.
— Разбира се. Ела. — Тиан протегна ръце.
Хани не помръдваше. Накрая тя направи крачка напред, отново се поколеба, усъмнена, пристъпи отново и се хвърли в прегръдките на Тиан.