— Аз също те обичам — каза тя в ухото на Тиан. — Но ти не си ми майка.
— Не. — Младата жена усети сълзи в очите си. — Няма как да бъда твоя майка.
— Имах майка, но нилатлът я уби.
Настъпи тишина.
— Каква искаш да ти бъда, Хани? Леля? Приятелка?
— Имах лели. Те също са мъртви. А и… — Тя се отдръпна леко назад, за да погледне към Тиан. — А и си прекалено стара, за да си ми приятелка.
— На колко години съм според теб?
Хани я погледна замислено.
— Много стара. Поне на петдесет.
— Петдесет? Негодница такава! Заслужаваш да те напердаша.
Хани се поотдръпна, макар да не изглеждаше уплашена.
— Тогава на колко си?
— На двадесет. Скоро ще стана на двадесет и една.
— Кога е рожденият ти ден?
Тиан започна да смята. Преди единадесет дни, когато бяха напуснали Иципитси, до рождения й ден бяха оставали две седмици и половина.
— Като мине утре, другиден и после още три дни. След шест дни.
— Двадесет и една. — Хани преценяваше числото.
— Бих могла да бъда твоя сестра.
Момиченцето се замисли над това предложение:
— Винаги съм искала да имам по-голяма сестра.
— Значи е решено. Вече съм твоя сестра.
И Тиан скрепи споразумението със сестринска прегръдка. След миг Хани се отдръпна и заяви:
— Гладна съм.
— Аз също. Да похапнем. Успя ли да намериш вода?
— Да, натам! — Тя посочи и я хвана за ръка. — Ела, ще ти покажа!
Подтичвайки, Хани я заведе до стая, пълна с подобни на кранове приспособления. Момиченцето завъртя един от тях, усукан, и от чучура потече вода. Те напълниха котела и седнаха на пода, за да се подкрепят със сирене, лук и сушено еленско.
— Тази храна започна да ми омръзва — каза Тиан. — Добре ще е да потърсим някакъв килер.
Това й желание бе наложено не от еднообразието на собствените им запаси, а на ограничеността им. Разполагаха с достатъчно храна за седмица и половина, две, ако икономисваха строго, а после? Иципитси се намираше на седмица път. Освен това нямаха с какво да си купят храна, когато стигнеха там. Ако Тиртракс бе стоял изоставен с години, може би с векове, то и тук нямаше да има нищо, подходящо за ядене.
— Ще потърся, докато ти работиш — предложи детето.
— Добре, но не се отдалечавай прекалено. И не прави нищо опасно.
— Разбира се.
Използваха за спалня една от малкото стаи с прозорец, така че можаха да определят настъпването на утрото. Тази ориентация във времето ги правеше по-спокойни. На зазоряване двете закусиха и тръгнаха да търсят храна, но не откриха нищо. По време на обратния път Хани надникна през една врата и попита:
— Какво е това място?
— Баня. Искаш ли да се изкъпеш?
— Какво е баня?
Тиан обясни. Тази баня бе необичайна, защото когато Хани завъртя крановете, водата бликна от стените и тавана.
— Заставаш под струите и се миеш — обясни занаятчията.
Водата беше приятно хладка, определено по-приятна от тази, с която Тиан се миеше в завода. Хани вече се канеше да излиза, когато внезапно възкликна и се опита да се предпази с ръце.
— Какво има?
— Водата… започва да става гореща.
След няколко опита младата жена успя да настрои температурата. Какъв лукс! Дори и размножителната палата не можеше да се похвали с такава баня. За Тиан това бе най-значителният признак за цивилизованост, поразил я в далеч по-голяма степен от необичайната архитектура и загадъчните машини.
На следващия ден Хани се занимаваше с нещо, което пазеше в тайна. Вероятно подарък, предполагаше Тиан. Самата тя се върна в стаята с устройствата, за да започне да ги разглобява. Триизмерните модели, които Минис й беше показал, без проблем изникваха в съзнанието й. Помненето беше лесната част.
Тя пристъпи към работа. Не разполагаше с подходящи инструменти, което се оказа убийствена пречка. Към края на деня не бе успяла да разглоби дори и едно устройство. С това темпо щяха да са й нужни седмици. Дотогава Минис отдавна щеше да е умрял. Двете с Хани също — от глад.
Занаятчията седна и обърса чело, защото тук беше по-топло от останалия Тиртракс. В този момент дотича момиченцето: