— Виж какво намерих!
Тя държеше бут от някакво неопределено животно, покрит с черен восък. На Тиан й потекоха слюнки.
— Нека аз да опитам първа. Месото може да се е развалило.
— Няма да се е развалило.
— Може и да е, ако е престояло няколкостотин години…
Тиан внимателно обели восъка с ножа си и отряза къс месо. То беше много твърдо, с много тъмен цвят. Освен това силно миришеше на подправки. Тиан отхапа малко. Месото се оказа превъзходно, макар и леко пикантно. Отхапа още. И тя, и Хани бяха свикнали да ядат люто.
Двете се настаниха удобно и пристъпиха към по-сериозна дегустация, като потискаха лютивината с глътки вода.
— Само да имах инструменти… — замечта се Тиан. — Работата ми напредва прекалено бавно.
— Какви инструменти?
— Всякакви. Като онези в раницата ми, само че по-големи.
— Онзи ден намерих цяла стая с инструменти — каза Хани.
— Защо не ми каза?
— Не знаех дали ще ти трябват.
След като Тиан вече разполагаше с повече инструменти, отколкото би могла да назове, работата тръгна бързо. На Хани й омръзна да се щура сама и поиска да се включи. Малката помощница се оказа изненадващо полезна. Пренасяше различни неща, придържаше елементи или просто правеше компания — понякога мълчалива, понякога бърбореща.
Младата жена откри, че моментите, в които Хани не е около нея, я измъчват. Момиченцето бе запълнило кухината, зейнала в живота на Тиан след изпращането й в завода. Хани се беше превърнала в нейно семейство. Истинско семейство, като онези, каквито имаха останалите. А присъединяването на Минис щеше да го направи съвършено.
Тя погледна към детето, седнало върху масата. То си тананикаше и поклащаше крака, докато завинтваше скосен топаз в сребърна тръба с нарези. Тиан се усмихна. Вече виждаше в лицето на момиченцето своя малка сестра.
Хани повдигна очи, улови погледа й и се усмихна в отговор. Младата жена щеше да се разтопи от умиление.
Двете с детето заслужаваха щастие. И Минис.
Само за няколко дни зиксибюлът беше готов. Тиан оглеждаше сглобеното приспособление, докато бавно го обхождаше. Видът му споделяше странността на наименованието. В него не се забелязваше никаква симетрия, но пък от по-далечен оглед излъчваше някаква иноземна красота. Устройството се подпираше на пет издължени крака, изработени от мек, сияещ минерал, приличащ на стеатит, но с цвета и прозрачността на кехлибар. Всеки от краката бе покрит с различни очертания.
Върху краката беше разположена дебела плоча, плоска в средата и с изпъкнали ръбове. Нейният материал беше непознат за Тиан: с блясъка на метал (синьо-черен), лек, твърд и як, но когато бъдеше почукан, проехтяваше с порцеланов звън. Към долната му част бе запоено стъкло с удивително син цвят. То също бе покрито с очертания, вложени едно в друго.
Самият зиксибюл се намираше върху тази плоча. Състоеше се от четири стъклени тороида, най-големият от които бе с диаметър две дължини, а най-малкият преполовяваше предната големина. На места ги пронизваха проводници, окончаващи с парчета лъскаво фолио. Най-големият тороид лежеше на дъното, положен хоризонтално. Втори тороид бе разположен в същото положение, на две дължини над него. Крепяха ги магнити — тъй силни, че когато по време на изработката Тиан неволно бе допряла гаечен ключ до един от магнитите, бе могла да издърпа инструмента си единствено с помощта на полиспаст и огромни усилия.
Третият тороид заемаше вертикално положение между първите два. В неговия център се намираше последният, най-малък тороид, също положен хоризонтално, без да докосва нищо. А в центъра на най-малкия тороид се намираше стъклено приспособление, което Тиан не само би се затруднила да опише, но дори и да погледне. Представляваше тръба, нагъната така, че краищата й да се съединяват, ала при това се пораждаше впечатлението, че вътрешността й се извърта навън. Само при вида му я заболяваше главата. Бе го нарекла усуквантор.
Сред, около и над всичко това се виеха жици, метални намотки и проводници, които се свързваха с редица от неразбираемите устройства, над които Тиан си бе блъскала главата при първото си влизане тук. Всичко бе свързано с всичко, но нищо не изглеждаше да прави нещо.
— Убедена съм, че е готово — каза Тиан и отстъпи назад. През целия ден бе провеждала пробните процедури. Всеки елемент работеше така, както й бяха казали, че трябва да работи. Вече на няколко пъти се беше опитала да се свърже с Минис, но нито веднъж не бе получила отговор. Всеки път, когато си помислеше за това, я побиваха тръпки.