— А то за какво е? — попита Хани, гризяща къс зелено сирене.
— За да доведе любимия ми — отвърна Тиан и въздъхна: — Уморена съм. Ще продължим утре.
Тридесет и шест
— Къде по дяволите сме? — кресна Ниш, вторачен в непрогледния мрак.
С’лоунд се засмя кухо:
— Във всеки случай не в морето. Някакво блато, ако съдя по миризмата. И то плитичко блато.
Студеното утро, настъпило след няколко часа, потвърди това. Бяха разкъсали ледената покривка на кално езеро, което им стигаше до кръста. Сред тукашните тресавища не беше много ветровито, така че балонът се беше задържал изправен. Войникът се покатери до мангала, за да огледа местността: навсякъде ги обгръщаха блата. Юлия се поогледа и се оттегли в кошницата. Ниш нахрани скита с два полузамръзнали плъха от специално предвидената за целта кофа. Птицата изпищя и се опита да си откъсне от далеч по-пресните пръсти.
— Сега какво? — В момента закусваха с хляб и сирене, които прокарваха с малко от заобикалящата ги вода.
— Ще съберем тръстика за гориво — отвърна С’лоунд. Нищо от случилото се не го смущаваше. Изглежда бе преживявал далеч по-тежки дни.
Крил-Ниш откъсна няколко стръкчета:
— Това изобщо няма да пламне. Тук ще си изгнием.
— Ще ги поръсим с креозот.
Ниш се съмняваше, че и това ще помогне. Експедицията бързо се превръщаше в ново бедствие, като този път цялата отговорност щеше да падне върху него. Ако изобщо успееха да се измъкнат от това място.
Прекараха деня в късане на тръстика. Това се оказа изключително неблагодарна работа сред ледената кал. Освен това след девет часа неспирен труд — толкова продължи денят — събраната купчинка бе потискащо малка. Някъде следобед Юлия излезе от кошницата си и събра стиска тръстикови стъбла, които подаде на Ниш с жест, съответстващ на връчването на забележителен подарък. Впоследствие механикът бе осъзнал, че това е точно така, но в момента на поднасянето беше нахокал Юлия, която обидено се беше прибрала обратно и цяла нощ не се беше появила.
Тъй като вече беше късно да потеглят, наложи се да изчакат до следващата сутрин. Тогава предположението на Ниш се потвърди — влажните и кухи тръстики се запалваха трудно и не отделяха почти никаква топлина. Полетите с креозот се оказаха по-добро гориво — избухваха в мига, в който бъдеха хвърлени в мангала. При най-първия опит Ниш отхвърча от стълбата и падна във водата. Изникна окалян до уши. Ако това се беше случило във въздуха, в момента механикът щеше да е мъртъв.
— Сипвай по-малко — посъветва го невъзмутимият С’лоунд, докато му помагаше да се качи обратно в балона.
Минаваше пладне, когато бяха приключили с приготовленията. Но тогава ги посрещна друг проблем: кошницата беше затънала в блатото. Наложи се здравата да я разклатят, за да я освободят от гъстата кал. Едва тогава вятърът ги издигна и ги понесе на запад, над блата, езера и още блата. Никъде не се виждаше и едно дръвче за цяр.
Войникът небрежно се беше облегнал на ръба. Ниш се бе настанил в ъгъла до кошницата на Юлия, сложил палтото над главата си, за да се брани от носещите се из въздуха снежинки. Чувстваше се пълен неудачник.
Сепна го допирът на нечий студен нос до бузата му. Ръка го прегърна през рамото. За негово удивление това се оказа Юлия.
— Тъжен си, Ниш — тихо каза тя.
— Никога няма да се измъкнем от тези блата. Никога няма да я намерим. Отново се провалих.
Юлия мълчаливо седна до него. Крил-Ниш се почувства трогнат — тя наистина се притесняваше за него.
— Виждам дървета! — провикна се войникът.
Ниш скочи. В мъгливата далечина се виждаха зачатъците на лес. Тъкмо навреме, защото тръстиковите им запаси вече бяха на свършване.
Почти се беше смрачило, когато се приземиха край гората. На следващото утро се заеха да секат дърва и за няколко часа бяха събрали сносен запас. Неочаквано Юлия извика.
— Какво има? — попита Ниш.
— Някой идва.
Въпросният се оказа висок мъж, размахал дървено копие, който крещеше на някакъв непознат за механика диалект. Малко по-назад го следваха гневни селяни.
— Имаш ли представа какво иска? — обърна се Ниш към войника.
— Обвинява ни, че го крадем.