— Разбира се, че няма да те ударя, Юлия. Някога да съм те наранявал?
Тя не отговори. Крил-Ниш прокара ръка през косата си и я доближи до носа й. Допирът на ръката му я накара да затихне. Двамата застинаха. После Юлия подуши внимателно. Отдръпна дланите си, подуши по-силно. И въздъхна, при което Ниш почувства как напрежението се оттича от нея.
— Толкова ме е страх, Ниш.
Тя говореше тъй тихо, че механикът с усилие чу думите й.
— От мен ли?
— Не от теб. — Ръцете й придърпаха дланта му към лицето й.
— А от какво тогава?
— Виждам отвратителни неща.
— Тиан сред тях ли е?
— Тиан е добра. Харесвам я. Но планината… Планината е прекалено ярка, Ниш. Дори не виждам кристала. Има някаква много силна…
— Магия?
— Някаква много силна магия. Още не е готова, но дори и така ме заслепява. Ужасна е. Тя ще ни погълне, Ниш.
— Лиринкс?
— Не мога да видя. Прекалено много яркост. Навсякъде, където погледна, виждам слънце. Това наранява ума ми. Не мога да я засенча.
— Виждаш ли нещо друго?
Крехката жена се обърна на запад.
— Нищо.
Обърна се на юг и изток, посоката, от която бяха дошли.
— Нищо!
Но когато се обърна на север, тя проплака:
— Ноктести! — и посочи по протежение на планините.
— Летящи? Или в планините?
— Не зная. Изкуството е прекалено силно.
— Значи летят — каза Ниш. — Иначе не биха използвали Изкуството.
Тя се обърна на изток-югоизток, изпищя и се преви, отново закрила лицето си.
— Не!
Юлия изпищя пронизително и започна трескаво да се поклаща. Ехото дълго пренасяше рева й.
— Юлия? Какво има? Какво ти е?
Тя дълго не се успокояваше.
— Черен възел в модела ми. Плетеница, красива плетеница, но зная, че ако се опитам да я разплета, вътре ще изникне чудовище. Чака да ме нападне. То ни мрази.
— Лиринкс ли е?
— Не. То мрази и ноктестите. То пълзи, отровно е. — Очите й се отвориха, уголемени. Ниш видя собственото си отражение в тях. — То преследва Тиан!
— Може би лиринксите са го изпратили да им я доведе.
— Не! — Юлия отново потръпна и започна да потрива зачервеното си рамо.
Ниш отиде до раницата си, извади бутилка с олио и отново се върна при Юлия. Намасли пръстите си и бавно ги прокара по охлузеното място.
При първия му допир тя се вцепени, но сетне Ниш почувства как тя се отпуска под пръстите му.
— Приятно е… — Юлия се смъкна от камъка и се намести на земята пред него.
Крил-Ниш продължи нежно да втрива олиото. Свечеряването донасяше още хлад, но Юлия не обръщаше внимание на студа. Белезите вече бяха изчезнали и Ниш отдръпна ръката си. Копнежът му по нея беше станал болезнен, само че се страхуваше да не изгуби доверието й.
— Не спирай, Ниш! — прошепна тя. — Никой не ме е докосвал толкова нежно. През целия ми живот само са ме наранявали. Докосвали са ме единствено за да ми причинят болка. Всички други искат да ме използват. Ти си най-милият мъж на света, Ниш!
Само ако знаеше… Ниш изсипа още олио в дланта си и започна да го разнася по раменете и гърба й. Юлия тихо въздъхна, а след известно време заговори за себе си. Никога преди не бе проявявала подобно доверие.
— През целия си живот исках да бъда като другите. Не можеш да си представиш какво е да растеш, без да бъдеш докосвана, защото допирът на останалите ти е непоносим. Братята и сестрите ми се прегръщаха. Родителите ми също. Толкова силно копнеех за това, ала и най-лекото докосване на дрехите им ме караше да пищя. Не можех да понасям дори собствените си дрехи. Пищях през цялото време, а никой не знаеше защо.
— Дори и като малка? — Ниш повтаряше очертанията на тялото й с дланите си.
— Влоши се, когато бях на две. След като изгубих близнака си.
— Имала си сестра?
— Не, беше брат. Мисля, че е умрял. Никой никога не ми каза нищо. Все още ми е мъчно за него. — Тя потръпна. — А преди това не помня. Кожата на другите е много груба. Ръцете им ми причиняват болка.
Механикът нави ръкава си и я докосна с кожата от вътрешната страна на ръката си.
Юлия взе ръката му и я допря до бузата си.
— Твоята кожа е приятна, Ниш — каза тя с леко учудване.