— Какво правиш, Тиан? Защо си застанала така? — долетя гласът на Хани.
Тиан й изшътка. Не можеше да отговори, за да не изгуби концентрацията си. Ето, падаше! Пукнатината се разпростря изцяло. Занаятчията извлече енергия, тромаво. Видим ефект върху ледника нямаше, ала Тиан усети прилив на студена сила, неизмеримо мощен. Той се вля в амплимета й. Искрата блесна като мълния. Младата жена натисна.
Противостоенето изчезна пред нея — разкъсан от рязък натиск опън. Тиан залитна и за малко да рухне върху тороидите. В последния момент съумя да овладее равновесието си и постави амплимета в предназначената кутия, след което я затръшна.
Сиянието и жуженето изникнаха отново. Бариерата се появи толкова рязко и бързо, че занаятчията отхвърча на двадесет крачки. За щастие не се блъсна в нищо, иначе счупените кости не й мърдаха.
Тя остана да лежи замаяно, а Хани с писък дотича до нея.
— Тиан, добре ли си?
Тиан прие помощта на детето и се изправи.
— Така мисля.
Девойката изтупа дрехите си, при което установи, че коляното на красивите й панталони се е разкъсало — тя вече не приличаше на красива жена, чакаща да посрещне обичния си, а на повлекана.
Но нямаше време да се преоблича. Тороидите сияеха ослепително. Светлината на бипирамидата се отличаваше и с нажежено излъчване, пронизващо страните на кутията. От произволни части на устройството бликваха многоцветни лъчи. Обгръщаха го и разнообразни звуци — от пронизителни до едва долавящи се подрънквания. Усукванторът бе осветен от вълни зеленикава светлина. Понякога цялата машина се разтърсваше, привидно опит да се саморазглоби.
— Трябва да го направя сега, преди машината да е отказала. — Тиан приклекна и започна да подрежда топчетата на сферата за — надяваше се — последен път. — Минис, Минис, къде си?
Нищо, прорязвано от ярки лъчи светлина.
— Минис. Отговори ми. Устройството е готово. Чака те, за да те отведе.
Отново нищо. Тиан започна да си припомня всички предишни случаи, в които се беше свързвала с него. Внезапно надуши дим.
— Какво правиш, Хани? — Не можеше да обърне глава, иначе съвсем щеше да изгуби сигнала.
— Нищо не правя, стоя си — отвърна тих глас.
— И не си запалила нещо?
— Не, разбира се! — възмути се детето.
— Значи трябва да е Аахан! — каза си занаятчията. — Трябва. Минис! — изрева тя в ума си. И образът се появи. Огромен куполообразен остров, заобикалян от вълни лава, каращи морето да кипи.
Върху пепеливата суша тя видя хиляди хора, потърсили убежище върху рушащи се покриви. Други се бяха сгушили в пещери. Вулканични снаряди се сипеха от небето. Някои от тях се разтрошаваха, за да разкрият съдържанието си на течен огън. И хората пищяха, ридаеха, умираха. Долавяше се отчетливият мирис на сяра.
Сега образът й се преместваше по протежението на някакъв склон. Появи се кула, сплетена от десетки изящни спирали. Стените им бяха покрити с лъскави полусферични образувания. Около кулата се виеше път, скрепен с кабели — от това разстояние й изглеждаха крещящо тънки. На върха се издигаше метална плоскост, досущ като онази на стената зад Тиан.
Що за структура беше това? Може би представляваше другия край на портала? Сигурно, защото пътят отвеждаше именно до нея.
— Минис! — Самата Тиан не усещаше, но вече бе започнала да крещи. — Минис, кажи ми какво да правя!
Това е Тиан!
Думите бяха само шепот, ала този шепот я накара да настръхне. Значи в крайна сметка усилията й щяха да донесат успеха.
— Минис, успях. Порт… зиксибюлът е готов. — Не й харесваше тази дума. — Кажи ми какво да правя.
Защо не се свърза с нас, Тиан?
Сред тълпата тя не можеше да го види. А как й се искаше.
— Много пъти се опитвах. Ти не отговаряше.
Няма значение. Вече не можем да отворим дверта, Тиан. Прекалено сме слаби.
— Тук има енергия. Мога да пренасоча към вас, ако е нужно. Кажи ми как. Ще отворя портала от тази страна.
Заспориха гласове. Някои й бяха познати. Грубите срички на Витис, приемния баща на Минис. Спокойните думи на Луксор, увещаващата ги да се възползват от възможността Триор.
Какво имаме да губим? — каза Луксор. Тъй или иначе ще умрем.