— Тогава си стой тук! — озъби се механикът. — Аз продължавам.
И той закрачи с невъзмутима крачка. Юлия изскимтя. Ниш не се обърна, макар че буквално усещаше болката й.
Механикът започваше да изчезва отвъд хребета, при което бе догонен от мъчителен вик:
— Ниш, не ме оставяй.
Крил-Ниш застина за миг насред крачка, сетне с усилие потисна състраданието си и продължи с шумни стъпки.
Не бе изминал и десетина крачки, когато Юлия се озова до него, безшумно стъпваща с подплатените си ботуши. Ниш не знаеше какво да очаква, но Юлия показа неочаквано старание да му угоди.
— Ще ти покажа пътя, Ниш — каза тя, стиснала ръката му до болка. — Недей повече да ме оставяш сама.
— Няма — отвърна механикът, загледан в планината.
По времето, когато слънцето изгря, двамата се намираха високо над лагера си. В долината се изви мъгла, забулила глетчерите. Юлия спря, за да си сложи очилата. Изкачването тук ставаше все по-трудно — наклонени шистови плочи и жилки кварцит. Върху такава повърхност се стъпваше трудно. Краката на Ниш вече започваха да го болят.
— Сега накъде? — обърна се той към Юлия, когато последната спря на един ръб, над който склонът ставаше отвесен.
За момент тя изглеждаше разколебана. После заслони очилата си с ръка, възкликна и отново пое.
Часове по-късно двамата се оказаха в подножието на леда. Скалите се бяха променили в лъскави слоести шисти, на свой ред отстъпващи на гнайс. Огледът на Ниш и Юлия бе прекъснат от внезапен пукот, долетял откъм ледника.
— Какво беше това? — попита Ниш.
Слабоватият грохот, който долиташе под натиска на тежестта на ледника, се бе променил в по-остър и по-висок звук. Ледна грамада се спускаше право над тях, раздираща скалите на склона. Сякаш канари биваха раздробявани. Започнаха да се отронват каменни късове. Крил-Ниш наблюдаваше вцепенен, в невъзможност да избере посока за бягство.
Юлия изпищя, сграбчи ръката му и го повлече надясно. Тя тичаше по хребета, отвеждащ далеч от глетчера. Крил-Ниш търчеше след нея. Над главите им продължаваше да се носи скален рев.
Това не беше свличане, а хаотично сриване на лед и камък, откъртили се от върха. Къс планина с големината на родното имение на Ниш се носеше надолу. Превъртанията и ударите му го разделиха на две. С крайчеца на окото си Ниш можа да види, че по-голямата половина се понесе към тях.
Заради напрежението на бягството от носа му рукна кръв. Той все още продължаваше да тича и когато парчето профуча надолу, към дърветата. Звукът беше оглушителен.
Юлия вече беше изчезнала от погледа му, забележително постижение за човек, който не се упражнява. Ниш прекоси един естествено разсечен хребет и скочи. Наложи му се да се извърти във въздуха, за да не се блъсне в спътницата си, която се беше свила на земята, притиснала ръце над антифоните си в напразен опит да блокира шума. По отворената й уста личеше, че тя пищи, макар Ниш да не чуваше нищо.
Механикът намери тапите за уши в раницата й, сложи й ги и отново намести антифоните. Юлия се изправи и каза нещо, макар Ниш да нямаше представа какво. Постепенно шумът утихна и двамата отново погледнаха натам. Вече не се отронваха скали, но ледът беше покрил мястото, към което двамата се бяха отправили. Земята неколкократно се разтърси.
С рев, пред който предишният грохот не представляваше нищо, голям къс от планината се напука. Отново последва сриване на скала и лед пред погледите им. Петнадесет минути по-късно, когато глетчерът се бе възвърнал към обичайното си проскърцване, Ниш каза:
— Дали вече е безопасно?
Очевидно Юлия смяташе така, защото тя започна да се изкачва нагоре по склона. На върха на хребета спряха. В склона на планината се бе отворила цепнатина, откриваща поглед към вътрешността й.
— Град, скрит в планината! — Очите му съзираха няколко нива и величествени, украсени колони. — Ето къде е отишла. Но защо? Това лиринкски град ли е?
— Не мисля така! — Тя потръпна.
Дали да рискува и да влезе в планината? Ами останалите неща, които Юлия бе зърнала: летящите лиринкси, неопределения ужас?
— Виждам я — просъска Юлия.
Крил-Ниш не обърна внимание. Тя бе изричала това многократно.
Перцепторът го разтърси:
— Виждам, я Ниш. Ето там!
Той проследи ръката й и зърна два силуета. Неговите очи не ги различаваха ясно, ала за зрението на Юлия не можеше да има съмнение. С нея наистина се работеше трудно, но пък тя никога не грешеше.