— Ела! Можем да я хванем!
Импулсът, тласкал Юлия до този момент, сега беше изчезнал. Тя се сви между два камъка.
— Твърде късно. Твърде, твърде късно.
— Остани тук тогава! — тросна се той. Възможността, за която дори не смееше да се надява, беше изникнала. Тиан беше съвсем сама, само с някакво дете. Единствено трябваше да я хване, да я отнесе до балона, да го издигне и да поеме към фабриката. И тогава щеше да бъде герой. Ниш се затича.
Приближаващ цепнатината в склона, Ниш забеляза някакви проблясъци. Те се зародиха внезапно, скрили двата силуета.
Юлия изпищя и скочи след него.
— Не ме оставяй! — Тя се хвърли в ръцете му. — То идва!
Ниш не попита за разяснения. Подобни питания рядко предоставяха допълнителна яснота. Той просто продължи, следван от разтрепераната Юлия.
Двамата се промъкнаха през долния ръб на пукнатината, намериха спираловидно стълбище в сравнително добро състояние и се закатериха по него. След два етажа стигнаха до нивото, където бяха зърнали Тиан и детето. Подът, напукан близо до рухналата стена, бе покрит с купища скални и ледени отломки.
Гледката, която ги посрещна, щеше да остане запечатана в ума на Ниш до последния му ден.
Тридесет и девет
Хани я дърпаше за ръката.
— Тиан, бързо!
Занаятчията се изправи. Чувстваше се вледенена. Обгръщаше я ревящ пукот. Сини висулки висяха от зиксибюла. Надушваше прах, смътно помнеше звука от падащи отломки.
Момиченцето продължаваше настойчиво да я дърпа.
— Погледни какво става!
Амплиметът бе изгубил сиянието си, но усукванторът блестеше с ослепителен пламък, заливащ повърхностите си с цветове. Вертикално разположеният тороид приличаше на огнен обръч. Сиянието му падаше над главата на Тиан, където се фокусираше, преди отново да се размие. То бе пробило дупка в стената, за да се насочи към средата на съседната огромна зала, където образуваше друг кръг, с радиус от пода до тавана. През него със свистене навлизаше въздух. Вероятно това беше дверта, макар че нищо не се показваше от нея.
Нещо изникна в ума на Тиан, откъслек от времето, в което бе лежала в безсъзнание: писъци, избухвания на светлина и жежкост, крясъци на крайна агония, на хора, чиито вътрешности се оказват отвън. Тази мисъл изчезна почти толкова бързо, както и се беше появила, но последвалото я упорстваше: мъката на хиляди души. По тялото й плъзнаха ледени тръпки. Какво се беше случило с аахимите? Къде се бяха озовали?
В далечния край на помещението се виждаше светлина, синьо-бяла, долитаща откъм лед. Някаква грешка ли беше допуснала? Малката идиотка е сглобила зиксибюла обърнат наляво, бе казал Витис. Какво значеше това?
— Трябва ли да бягаме? — Хани все още стискаше ръката й. Откъм пукнатината долиташе ледено стържене.
— Не зная.
Ледът утихна. Подът се разтърси два пъти. С грохот друго парче от планинската стена рухна. Навсякъде се посипаха отломки. На места подът се отрони. По-голямата част от отломките отново се изсипаха навън.
Двете се затичаха към пукнатината. От нея вееше страховит мраз, защото огромният глетчер от тази страна на планината се беше надигнал, за да се притисне към склона, беше се пропукал и отново спаднал. Скалата под тях се беше загладила.
Огромен леден къс политна навън и се заспуска с гръмовен рев. Тиан потръпна. Облеклото й определено не беше предвидено за такова време.
— Там нещо става — каза Хани.
Прожектираният кръг беше потъмнял. Сенки танцуваха по отсрещната стена.
— Той идва! — възкликна шумно Тиан и прегърна детето. — Той идва, Хани!
Занаятчията се затича напред. Кух грохот разтърси пода. В основата на кръглия вход изникна тъмна форма. Тя започна да се придвижва с усилие. Концентрични дъги се разливаха по нея, опън на недотам еластична бариера.
— Не може да премине — каза детето.
Последва ослепителен блясък, придружен с гръм. Подът отново се разтърси. Диск мъгла покри очертанията на портала. Тъмната форма го прекоси, а мъглата изчезна в противоположна посока.
— Какво е това? — прошепна Хани.
— … Не зная. Може би някакъв тип кланкер.