— Така да бъде — отстъпи Триор, — но първо трябва да почетем Тиан. Минис, излез.
Млад мъж се изкачи върху платформата на средния конструкт. Останалите се дръпнаха, за да му направят място. Тиан впери очи в него. Минис беше висок, но не прекалено; със силно телосложение, но не прекалено мускулесто. Тъмната му коса се стелеше около ушите. Лицето му изглеждаше малко по-слабо от това, което бе запомнила, но пък челото бе все така благородно, устните също тъй чувствени.
— Минис! — високо каза Тиан. — Дойдох, както ти обещах. Прекосих половината свят, за да те доведа тук.
Тя разпери ръце, очакваща той да се затича насреща й.
Минис продължаваше да се взира в нея, сякаш я виждаше за пръв път. Дълбоко в себе си Тиан бе пронизана от внезапен хлад. Но може би Минис беше прекалено сдържан, за да реагира по такъв начин пред толкова очи.
— Минис. Ти прояви загриженост към мен. — Още не смееше да споменава обич, не и сега. — Приготвила съм ти подарък.
Бръкна в окачената на колана й кесия, затича се напред. Спря на няколко дължини от конструкта и протегна пръстена.
— Изработих го със собствените си ръце, Минис. За теб.
Тя замълча. Пръстенът наистина беше красив, ала навсякъде около нея личеше далеч по-голямо великолепие. Всичко, излязло изпод ръцете на аахимите, беше смайващо. Нейните умения изглеждаха примитивни. Нейният подарък само щеше да го посрами.
Минис се усмихна и протегна ръце. Пръстите му бяха необичайно дълги, отличителен белег на всички аахими. Зениците му бяха овални.
— Тиан, любима — заговори той. Гласът му бе плътен като този на Витис, но съдържаше повече топлота. — В първия миг не те познах. Помня обещанието си. Възнамерявам и да го спазя.
— Достатъчно глупости! — кресна Витис, като отново си проправи път най-напред. — Погледни я каква е повлекана. Не съм те отгледал за това, приемни сине. Сега ти си единственият ми наследник. Няма да позволя подобно нещо. Подхвърли й торба платина и да си ходи.
— Но, Витис, приемни…
— Били сме роби в собствения си свят в продължение на хиляди години, приемни сине. Спечелихме свободата си, за да изгубим света си. Историята се отнася жестоко към аахимите. Но ние никога вече няма да бъдем роби! Моят клан загина, за да можем всички ние да се озовем тук. И ако ни е съдено да превърнем този свят в наш, не можем да си позволим да изгубим дори едничък аахим. Особено теб, Минис! Ти си всичко, което ми е останало. Заедно ще възродим клана Интис.
Пръстите на Минис, които се бяха протегнали и почти докосваха пръстена, се отдръпнаха.
Тиан безсилно отпусна ръката си. Не беше в състояние да продума от бушуващите в нея чувства. За такава отплата ли бе прекосила половин Сантенар?
— Тиан! — настойчиво заговори Минис. — Ние съвсем не сме такива, за каквито ни мислиш. Повярвай ми, Тиан. — Той понечи да слезе, но Витис не му позволи.
— Не се унижавай, момче. Ние сме аахими. И ни предстои да завладяваме цял един свят.
— Моля те, приемни татко.
Витис подхвърли някаква торба на земята. Тя издрънча при приземяването си.
— Торба платина за помощта ти, Тиан.
— Проклет да си! — процеди тя. — Не можеш да ме купиш.
Минис се беше спуснал по страничната стълба и висеше с крак, протегнат към земята.
— Тиан…
— Върни се, момче — натърти Витис. — Стъпиш ли на пода, преставаш да бъдеш аахим.
— Но, приемни татко, честта…
— Честта налага да защитаваш останалите като теб. Никого не можем да си позволим да изгубим. Най-малко теб.
Минис се поколеба. Едва сега Тиан осъзна мекушавостта му — той се опитваше да угоди на всички.
— Превъзхождат ни хиляда към едно — меко каза Витис. — Нужен си ни, Минис.
Минис продължаваше да виси на стълбата. Лицето му изразяваше вътрешната му борба. Тиан мълчаливо се молеше. Не, той не можеше да я отхвърли след всичко това, което тя бе сторила и изстрадала за него. Очите им се срещнаха. В неговите тя зърна изгарящ копнеж. Той я обичаше, тя знаеше това. Трябваше да я обича!
Мигът се разтегли до вечност. Тиан усещаше погледите на безброй очи, плъзгащи се по лицето, лошата прическа, окъсаните дрехи. Знаеше какво си мислят те.