Звукът на обработван метал бе оглушителен. Всичко вонеше на дим и катран. Тя сви наляво към главния вход и прекоси мрачен двор, покрит с доломитови плочи и издигнати според нуждата постройки. Навсякъде се трупаха пепел и прах. Метачите не смогваха. Всичко беше покрито със слой сажди.
— Отивам в мината — каза тя на портиера Нод, изпълняващ тази длъжност през последните тридесет години.
Брадата му беше толкова дълга, че старецът можеше да затъква крайчето й в колана си. За компенсация върху главата си нямаше и едно косъмче. Той повдигна решетката и протегна ръка. Никой не можеше да напуска фабриката, без да е получил бележка от надзирателя си.
— Извинявай, Нод — каза тя. — Отново забравих.
Грист винаги се мръщеше и на Тиан й беше неприятно да се обръща към него — макар че посещенията в мината бяха част от работата й.
Нод се огледа, после й махна с ръка да върви.
— Не съм те виждал. Късмет, Ти! — И той я потупа по рамото.
Това породи известна тревога у нея — Нод никога преди не й бе пожелавал късмет. Тиан се уви по-плътно в палтото и закрачи навън. Пътят към мината беше кишав. Снегът от двете страни на пъртината бе примесен с пепел от неспирно горящите пещи. На първия завой, точно преди гората, Тиан се обърна, за да погледне назад.
Фабриката за кланкери прорязваше грозно склона. Гледана от това място, тя представляваше мрачна купчина сиви зъбери, чиито стени се издигаха на височина десет дължини. В ъглите се извисяваха стражеви кули, макар и рядко използвани, защото фабриката се намираше на стотици левги в тила. В задната й част стърчаха комини, бълващи разноцветен пушек: бял, оранжев, мазночерен.
За Тиан фабриката не изглеждаше грозна. Тя беше неин дом и нейна месторабота — неразделно обединение на две концепции. Бе се превърнала в дом откакто майка й, забележителната родилка от фабриката за разплод в Тикси, бе обвързала шестгодишната си дъщеря с договор. Оттогава Тиан не бе напускала това място. Понякога отиваше в Тикси, на около три часа пеш по протежението на каменист и стръмен друм. Но като цяло светът й се свеждаше до фабриката за кланкери.
Нямаше време да съществуват други неща. Животът бе зачислен на задължителна военна служба. И всеки си имаше определени задължения. Работата беше скучна и тегава, но престъпления липсваха. Никой не се страхуваше да се разхожда по улиците след здрач.
От лявата й страна се простираше друга пътека. Тя прорязваше снега под акведукта, за да поеме през разлома и да се отправи през планините към мината. В редките топли дни през напуканите скали изтичаше катран, който можеше да бъде събиран в кофи. Но главният метод за събирането му си оставаше мината — работещите там къртеха земна смола от планината. Това беше най-тежката и лоша работа от всички дейности, налагани от войната. Малцина от миньорите доживяваха да умрат от естествена смърт. Но някой трябваше да я върши. Пещите на фабриките трябваше да бъдат захранвани. Техните кланкери бяха жизненоважни за войната. А войната бе в процес на изгубване.
Контролерите бяха не по-малко важни. Тиан можеше да си представи как са се чувствали войниците, нападнати от гнусни лиринкси и осъзнали незащитеността на повредените си кланкери. Тя не можеше да понесе мисълта, че вината за нещо подобно може да е нейна.
Тиан забърза към долната мина, където се добиваха хедрони. Предстоеше й двадесетминутно спускане по стръмен склон, което й предостави достатъчно време за размисъл. Само че и когато достигна главната галерия, не се беше озовала по-близо до решението.
— Бро-утро, Тиан!
Лекс, дневният дежурен, й кимна с достойнството на статуя, посрещаща посетители в храма си. Изкуственото му чене лежеше на масата. Понякога миньорите на майтап криеха зъбите му, с което предизвикваха трескави дирения и емоционални изблици.
— Добро утро, Лекс. Имаш ли представа къде работи Джо днес?
— На пето ниво — смотолеви той. Без изкуствените зъби беше трудно да се разбират думите му. — Той е в края на шестия тунел отдясно.
— Благодаря! — Тя си свали фенер от шкафа, запали го от скрития мангал на Лекс (неполагащ се, хабящ парченца смола) и пое. По краищата на тунела се въргаляха строшени колела, счупени кофи, почернели парчета лепкаво въже и прочие боклуци, характерни за стара мина.