Подемникът беше пуст. Тиан разклати камбаната, но тъй като никой не се яви, девойката се качи в кошницата, освободи спирачката и започна да се спуска. Първо ниво, второ ниво, трето ниво. Тук шахтите бяха дълбоки, стари и тъмни. Били са извършвани минни дейности в течение на стотици години, далеч преди да бъде осъзната полезността на кристалите. Полъх залюля кошницата й край ниво четири, като едва не угаси фенера. Поне вентилационната система работеше. При последното й идване въздухът тук буквално не можеше да се диша. Един от миньорите за малко не бе умрял.
Тя достигна пето ниво, слезе и се убеди, че спирачката е освободена, иначе никой нямаше да може да използва асансьора и на дежурния обслужващ щеше да му се налага да се спуска по въже, за да го освободи.
Тук беше приятно топло, уютен контраст с времето навън и самата фабрика. В нея винаги беше студено, освен ако работата ти не бе свързана с пещите, а в този случай атмосферата беше същински ад. Но занаятчийското помещение се намираше много далеч от тях, в ледения южен край на фабриката. По-голямата част от живота на Тиан бе преминала под знака на студа.
Девойката закрачи. Тъй като всяко късче непотребна скала трябваше да бъде изнасяно на повърхността, тунелите бяха точно толкова широки, колкото изискваше достъпът до кристалните жили. Често й се налагаше да пълзи на четири крака или да се промъква през цепнатина, чиито страни притискаха и драскаха ребрата й. Обгръщаше я розов гранит с ивици, проблясващи като капиляри в очите на пияница. Преди миньорите бяха добивали тук злато, платина, калай и сребро. Но нейният приятел Джоейн копаеше нещо далеч по-ценно — кристали, от които се раждаха вълшебните хедрони. Някои от въпросните кристали бяха големи колкото юмрука й. Именно тях търсеше Джоейн. Само определени кристали бяха подходящи за направата на хедрони. Малцина от останалите миньори можеха да разпознаят нужните. За неопитното око разлики не съществуваха.
Докато се извиваше край наслоен гранит с проблясваща слюда, Тиан зърна пред себе си светлина. Възрастен мъж се бе настанил в яйцевидна кухина, оставил фенер, кирка и чук до себе си.
— Джо! — провикна се тя. — Най-сетне те открих.
— Нямах представа, че съм бил изгубен — ухили се миньорът и се изправи на крака с мъка и ставни протести. Джоейн беше дребен, посивял, гърчав мъж, поне на седемдесет, с островато лице и кожа, пропита с минна прах. Освен това беше единственият истински приятел на Тиан. Прегръдката му накара ребрата й да проскърцат.
Двамата седнаха. Джо предложи да я почерпи от манерката си, но Тиан бе много добре запозната със съдържанието й, за да приеме. Напитката, дестилирана от ферментирала ряпа и пащърнак, беше достатъчно силна да повали и мечок.
— Яла ли си днес, Тиан?
— Само коричка хляб.
Той й подаде увита кърпа, в която занаятчията откри три печени сладки картофа, варено яйце, стрък целина и топка лепкав ориз, подправен с шафран и парченца фурми. За малко щяха да й потекат лиги. Обикновено беше прекалено заета, за да се храни.
— Сигурен ли си?
— Изправи се, Тиан. Дай да те огледам.
Все така хванала картофа, тя го стори. Беше средна на ръст, слаба. Косата й бе гарвановочерна, назъбено свършваща над врата. Имаше тъмнокафяви очи, широко чело и малки, но чувствени устни. Кожата й се отличаваше с кехлибарен оттенък. Ръцете й бяха елегантни, с дълги и ловки пръсти. Ръцете си харесваше, за разлика от краката, които смяташе за прекалено големи.
— Станала си по-слаба в сравнение с миналия месец.
— Плащат ми само когато моите контролери бъдат включени на фронта, а…
— Но ти си най-усърдната работничка в цялата фабрика, Тиан. И най-умната.
Тя сведе поглед към ботушите си, в невъзможност да отвърне на комплимента.
— Последните ми три контролера са се повредили, Джо. Изгубени са два кланкера и операторите им. Двадесет войника са мъртви.
Тиан бе започнала да диша тежко от вълнение. Джоейн я наблюдаваше внимателно:
— Това не означава, че вината е твоя.
— Става дума за моите контролери. Естествено, че вината е моя.
— Тогава открий какво не е било наред.
— Дори не зная откъде да започна.
— За начало трябва да се храниш.
— Получавам само основна дажба — промърмори тя. — Пестя, за да се откупя. Трябват ми още две години, за да събера достатъчно.