— Но нали и след това ще останеш във фабриката. Животът ти няма да се промени. Защо е това бързане?
— Защото искам да бъда свободна! Искам да остана в завода по свой избор, а не да бъда принудена да работя там, защото майка ми е продала живота ми, когато съм била на шест!
Брадичката й бе издадена в непокорство. Очите й блестяха гневно.
Тиан бе обвързана с фабриката до навършването на двадесет и петата си година. При незадоволително изпълнение на задълженията й или по каквато и да било валидна причина, фабричният отговорник можеше да я продаде на когото си поискаше, без да се допитва до нея. Ги-Хад не беше зъл или отмъстителен, но беше суров човек. Трябваше да бъде.
Имаше и друг начин — тя трябваше да стане майстор. В такъв случай сключеният от майка й договор преставаше да действа и Тиан щеше да стане част от фабричния комитет — отговорна и влиятелна позиция. Ала за това тя можеше само да мечтае. Съвършените технически умения бяха само част от служебната характеристика на един майстор. Щеше да й се наложи да се оправя със занаятчиите, пословично трудни люде, а Тиан не умееше да се оправя с хора.
— Какво им е на контролерите ти?
— Нямам представа. Току-що узнах за случилото се. Бяха идеални, когато ги приключих.
— Кога за последно си получавала надница? — остро попита той.
— Шест седмици.
— Сядай. Изяж си обяда!
— Това е твоят обяд — упорито рече Тиан. Искаше храната, но не и да получава милостиня.
— Лапай!
— Но…
Джоейн потупа манерката.
— Това ще ми стигне. Скоро ще се прибирам. Вече изпълних квотата си за деня.
— Квотата какво? Нелегално питие? — весело попита занаятчията.
— Яж като ти казват! — Той отново потупа манерката.
Тиан омете сладките картофи и започна да бели яйцето. Вече се чувстваше по-добре.
— Е, на какво се дължи посещението, Тиан? Не че по всяко време не си добре дошла.
— Трябва ли да има причина?
— Не, но се обзалагам, че сега има. И се чудя, дали не е свързано с камънаците ми.
Макар че добиваше най-съвършените кристали в света, Джоейн неизменно ги наричаше именно така, „камънаци“.
— Да. Последните три, които ми даде, изглеждаха идеални, но са отказали след няколко седмици в кланкерите.
— Бяха малко различни — призна той след поредна яка глътка. — Но не необичайно различни.
— Би ли ми показал мястото, където си ги намерил? — попита Тиан с уста, пълна с белтък. Коремчето й се чувстваше приятно пълно.
— Ела. — Разклатил фенер, Джоейн пое в посоката, от която тя бе дошла.
Тиан го последва, гризяща топката ориз. Целината запазваше за десерт, за да си освежи устата. Джо подмина тясното място и запълзя в една гранитна галерия. Озоваха се в пещера, в която можеха да стоят свободно изправени. Под светлината на фенера занаятчията зърна сребърни нишки. От другата страна блестеше кристална жила.
— Обожавам това място — рече Джоейн и потупа стената. — Камъкът е удивителен. Един и същ, а същевременно неизменно различен.
— От думите ти излиза, че камъкът е най-добрият ти приятел.
— Наистина е така.
— Това нова жила ли е?
— Миньорите я изкопаха миналата година. Някой ден ще се върнат, за да последват тези пластове.
— А защо изобщо са спрели?
— Защото бяха открили интересни камънаци и трябваше първо да се посъветват с мен. Тежко и горко на онзи миньор, който потроши полезни кристални находища в диренето на някакво си злато или сребро.
— Проклета война! Ще свърши ли някога?
Джоейн забоде върха на кирката си в една жила.
— Продължава вече сто и петдесет години. А лиринксите са дошли далеч преди това, когато Забраната била нарушена и проклетият Феламор отворил проход към нашия свят. Не я виждам да свърши скоро.
Тиан знаеше тази история наизуст. Двадесет и седмото Велико сказание, дело на летописеца Гартас, бе най-важната от всички Истории и бе позната на всяко дете от цивилизования свят. Тази история преразказваше последната част на двадесет и третото Велико сказание, Историята на огледалото, което беше забранено за разказване.
Множество създания бяха нападнали Сантенар след нарушаването на Забраната преди двеста и шест години. Ала само един вид бе оцелял: крилатите лиринкси, интелигентни хищници, способни да оценят вкуса на човешкото месо и притежаването на собствен свят, за какъвто ламтяха разгорещено. Войната с тях се проточваше векове.