За да придобие способност да извлича енергия от полето, всеки кристал трябваше да бъде събуден. Дори самата Тиан не беше в състояние да обясни точното протичане на процеса. Той представляваше интуитивно настройване на ум и материя. Талант, който или бе притежаван, или не. Не можеше да бъде създаден и развит. И беше много рискован. Можеше да породи халюцинации и в даден момент да извика лудостта на кристалната треска. Занаятчиите се упражняваха под напътствието на майстора с години, използвайки съвсем дребни парченца кристал, преди да пристъпят към самостоятелно изпълнение на процедурата. Дори и тези мерки не елиминираха изцяло инцидентите. Винаги се намираха безразсъдни, които да опитват забравеното. Често с много неприятни последици.
Всеки кристал беше различен, а конкретно този особено затрудни Тиан. Той й се съпротивляваше. Занаятчията едва усещаше структурата му сред виещите се облаци мъгла. Главата я заболя от напрежение. Едва тогава нещо започна да се оформя. Дребна пирамида, чиито очертания бяха замъглени от вибрация. Други, сходни с нея, бяха пръснати наоколо, свързани в шестоъгълници, които се простираха в безкрайността. Тиан потъна в последователността, понесена сред океан повторяемост. Понесена…
Сега течението я беше обгърнало. Трябва да беше изминало дълго време, нямаше представа колко. Знаеше, че има случаи на занаятчии, които така и не са излезли от този унес. Но тя вече знаеше как да събуди кристала.
Тиан се отскубна от влиянието му, правейки мислена стъпка назад, като се съсредоточи не върху последователността на кристала, а върху нишките, хаотично мятащи се сред него. Занаятчията се съсредоточи над една и я принуди да се изпъне. Нишката се възпротиви, ала девойката вложи по-голям натиск, извличайки сила от индикатора си, което й усилие се увенча с успех. Първата винаги беше най-трудната. Първо една, сетне десетки, после стотици нишки се преподредиха и започнаха да следват една посока. Внезапно те изчезнаха. Тиан стоеше извън кристала и наблюдаваше сиянието на аурата му, досущ като онова на южната зора. Той беше буден и красиво се сливаше с полето.
Макар и изтощена, девойката продължи работата си. Предстоеше й толкова много за вършене. Към десет часа вечерта Тиан знаеше, че новият кристал носи характеристики, сходни с онези на предишните три. Дали и той щеше да се повреди по същия начин? Едновременно й беше студено и горещо, ръцете й трепереха. Нормални последици от работата с хедрони. И то не се изчерпваха с тези. Имаше случаи, в които занаятчии биваха намирани мъртви над работата си, с буквално изкипели мозъци. Този ефект се наричаше антрацизъм и представляваше най-страшната орис, която можеше да сполети един занаятчия. Главата на Тиан пулсираше болезнено. Беше време да спре.
Потисната и гладна, тя угаси фенера си и закрачи сред лабиринта на стотиците отделени работни места. Навсякъде гъмжеше от работници, предимно жени, които създаваха отделните части на кланкерите. Незаменимите за войната кланкери. Толкова сложен бе процесът, че за година една фабрика, с хилядите си работници, с неспирно пламтящите си пещи, можеше да изработи не повече от двадесет кланкера.
Лиринксите бяха в състояние да унищожат кланкер за няколко минути.
Стаята на Тиан беше дребна, но пък си беше само нейна. Повечето от работниците спяха в общи помещения, където не можеше да става и дума за уединение. Тя се намести в леглото, но мислите не й даваха мира. Балансът на силите бе деликатен. Везните можеха да се наклонят навсякъде. Поне така се говореше. Повреждането на няколко кланкера можеше да доведе до загубата на цяла армия, а оттам и на войната. Всичко зависеше от контролерите. А хедроните бяха същината им. Единственият начин човешкият ум да насочва и контролира силата на полето, за да задвижва нещо с масивността на кланкер.
Лиринксите превъзхождаха човеците във всяко едно отношение. Само кланкерите осигуряваха възможността за надежда. Без тях човечеството беше обречено…
Тиан спа зле и малко. Умът й бе изпълнен с ярки, насечени изображения — кристални сънища. Винаги я спохождаха след работа. Сега виждаше мъртви войници, подредени и покрити с чаршафи, за да не се виждат ужасяващите им рани. Далеч преди слабото есенно слънце да е надникнало над планините в опит да пробие мъглата и дима от комините, занаятчията отново стоеше на работното си място.