Глад гризеше корема й. Тиан отблъскваше атаките му с глътки нагарчаща вода. Фабриката започна да се изпълва. Занаятчиите работеха в отделна сграда в южната част, заедно с всички останали по-чисти дейности. Работилницата имаше двойни врати, за да не пропуска пепел и дим. Само че шумът намираше начини да се промъкне. Тиан затвори вратата си, за да подири отдих от кънтенето на стотиците наковални, разговор-крясъците, виковете на надзирателите и съсъка на духала, неизменно присъстващ на заден план.
Повреденият хедрон все така си стоеше угаснал и по никакъв начин не реагира на допира й. Сякаш бе изстискан, лишен от потенциала си. Понастоящем представляваше единствено мъртво парче кварц.
Тиан взе чашата си, за да я напълни отново от бъчвата отвън. Пред вратата тя се сблъска с мургав, як мъж, чийто нос приличаше на орлова човка. Той повдигна ръка на пътя й. Горните му крайници бяха несъразмерно жилести.
— Отговорник Ги-Хад! — Тя направи неволна крачка назад. Макар да го бе очаквала, внезапното му изникване пак успя да я шокира.
— Занаятчия Тиан, какъв напредък ще докладваш?
Веждите му шаваха — власати гъсеници. В другата си ръка Ги-Хад държеше дървена кутия.
Тиан заекна и се обърна към работната маса, където хедронът лежеше до разтворения си контролер.
— Още не съм открила проблема. Работеха безпогрешно, когато ги предадох.
— Сега не функционират. Погиват войници.
— Зная — тихо рече тя. — Но не мога да кажа защо. Трябва да говоря с един от операторите.
— Ки-Ара е единственият оцелял оператор. Утре той ще бъде тук. Предстои му да постави нов контролер на кланкера си. Не е никак доволен.
Няма как да бъде, помисли си тя. Връзката между оператор и машина бе особено специфична. Повреждането на контролера би се усетило като загуба на роден брат. Приучаването към особеностите на друг контролер бе неизменно мъчително — физически, емоционално и умствено.
— До какви хипотези си достигнала до този момент? — упорстваше Ги-Хад.
— Ами… има… д-две възможности. Или кристалите са притежавали невидими несъвършенства, които по някакъв начин са ги унищожили с течение на експлоатацията, или самото поле по някакъв начин е сторило това. А може би…
Тя замлъкна, защото й хрумна и трета, далеч по-тревожна възможност.
— А може би…? — процеди Ги-Хад, присвил очи. — Може би какво, занаятчия?
— Може би врагът е открил начин да изключва хедроните — прошепна тя.
— По-добре се надявай да не е така, иначе всички ще свършим в търбусите на лиринксите.
— Влагам всички усилия в работата си.
— А влагаш ли целия си ум? — рече той и не я изчака да довърши. — Получих нареждания. Предавам ги и на теб. Ако не си в състояние да се справиш, ще потърся друг човек, дори и ако се наложи да го доведа от сто левги. Разполагаш с една седмица, за да откриеш проблема, занаятчия.
Ги-Хад отвори дървената кутия и извади два контролера, които постави на масата, редом с онзи, над който Тиан работеше в момента.
— Двадесет войника загинаха заради отказа на тези контролери. Други трима умряха, за да си ги върнем. Една седмица, Тиан.
— А ако не успея? — бавно рече тя.
— Замисляла ли си се за другото си задължение?
Тиан пребледняла се втренчи в него. Дори не разбираше за какво говори той.
— Задължението ти да се чифтосаш! — процеди той. — Вчера твоят надзирател ми обърна внимание.
Абсолютно всеки ли щеше да й напомня за това?
— О-още не съм! — заекна тя. Сърцето й се ускори само при мисълта. — Но скоро ще го сторя, обещавам.
— Говориш така вече три години, занаятчия. Съжалявам, но повече не мога да те защитавам. Скрутаторът също ме притиска. Ако вършиш работата си зле и не изпълняваш дълга си…
— Какво? — не можа да се сдържи Тиан.
— Може да се наложи да те изпратя в размножителната палата.
Две
Тези му думи бяха напомнили на Тиан, че не е виждала майка си в продължение на почти цял месец. Никак не гореше от нетърпение да го стори, ала това бе поредното свещено задължение. А и след заплахата на Ги-Хад девойката почти не бе в състояние да мисли. Удачно за намиране на общ език с Марни, която не мислеше въобще.