— Отивам в Тикси — каза тя на Нод. — Да видя майка си.
Този път той не поиска да види разрешение.
— Надявам се, че ще се върнеш, Ти? — Той нервно мушна брада в колана си, после отново я извади.
Нод все още се придържаше към някогашния възглед за равенство между мъже и жени, но не всички негови съвременници разсъждаваха така. В старите времена жените можеха да вършат всичко на каквото са способни, точно както мъжете. Ала войната бе притиснала човечеството. Населението бързо се топеше и от жените във фертилна възраст се очакваше да раждат деца. Майката на Тиан бе забележителна в това отношение. За двадесет и една години Марни бе създала петнадесет здрави и изненадващо талантливи деца.
Тиан не знаеше как да тълкува думите на стареца.
— Ще се върна, не се притеснявай.
Тя си закопча палтото, сложи си наметка и бавно заслиза към Тикси, разсъждавайки над думите на Ги-Хад.
Скрутаторът на Ейнунар, провинцията, в чиито граници влизаше и тази земя, бе мъглява фигура, глава на всички шпиони и агенти, съветник на губернатора и, ако се вярваше на слуховете, същинската фигура на властта. Той бе един от дузината, влизащи в Съвета на скрутаторите, за която организация се говореше, че управлява съдбата на източния свят. Никой не знаеше как се е появил въпросният Съвет и дали съществуваше по-висша от него инстанция. Това бе всичко, известно на Тиан. Дори и то бе прекалено. Никой не искаше да привлече вниманието на скрутатора. Тя потръпна и ускори ход.
Фабриката, където работеше Тиан, се намираше в район на име Глининар, разположен в източната част на Великите планини. Тази верига недостъпни върхове започваше от Ха-Дроу на заснежения юг, обгръщаше Мириладел и Фараладел, за да разпръсне ледниците си във всички посоки на света, а след това можеше да бъде открита на върха на полуостров Ейнунар, поръбен с фиорди. На север се простираше също толкова голяма планинска верига — тя следваше източната част на лауралинския континент, за да достигне тайнствения и заможен Крандор в субтропика.
Мисълта за топлината накара Тиан да въздъхне. Обгръщаше я бедна, гориста местност, сред която преживяваха единствено дървета. От пролет до есен валеше непрекъснат дъждец — но това не значеше монотонност, понякога дъждът се озлобяваше. Нощем прихлупваха студени мъгли, а редките топли дни бързо изчезваха сред ниските облаци, дотресли се откъм морето. Между есен и пролет всичко замръзваше: седмица подир седмица ледни вихри, сняг и градушка.
По пътя тя срещна доста хора, защото Тикси бе най-близкото до фабриката населено място. Макар че Тиан познаваше повечето от тях, не се спря да разговаря. Пък и никой нямаше време за приказки. В най-добрия случай — дружелюбен поздрав, в най-лошия — остро кимване. Тукашната земя раждаше мрачни люде, а войната ги беше свъсила още повече.
Тиан беше срамежлива и се чувстваше смутена сред хората. Беше й трудно да намира приятели, защото неизменно се затрудняваше да подбере репликите си. Чувстваше, че хората имат особено мнение за нея — не заради личните й отлики, а заради липсата на баща и произхода от размножителната палата. Цялата пропагандна машина на войната не можеше да изчисти това петно, поне не и от съзнанието й. Тиан се чувстваше сама.
Започна да вали. След около час Тиан седна да почине — ако не го стореше, щеше да измръзне до кости. Тя се загледа в настръхналите борове, покрити с мъх и лишеи. Дърветата приличаха на знамена. Притежаваха определена сурова красота. Тиан взе късче напукан гранит и го натроши между пръстите си, наронвайки остатъците му върху снощния сняг. По-добре да тръгва. Нямаше смисъл да отлага.
Трябваше да измине още час, преди Тикси да започне да изниква от сивотата — сбор високи, но тесни постройки, покрити с жълти керемиди. Рамките на вратите и прозорците се отличаваха със захабен син цвят. В Тикси всички се стараеха да приличат едни на други. С двадесетте си хиляди обитатели той бе най-големият град в радиус от сто левги.
Дори от това място се виждаше размножителната палата. Официално бе назовавана Дворец на майката, само че никой не я наричаше така. През последните тридесет години по крайбрежието бяха наизникнали и други подобни учреждения. Жълтите й каменни стени остро се отличаваха от сивотата на околните сгради. Тя трябваше да символизира отплатата за добре свършена работа, за най-важната работа. Ала за Тиан, живяла тук до шестата си година, въпросното място бе придобило съвсем различно значение. То въплъщаваше свят, който се опитваше да заличи правата й.