Всичко зависи от мача в Тел Авив. Само победа ще съхрани шансовете ни за английската виза, и то ако се преодолее Белгия в третия двубой на неутрален терен. А на сухия израелски терен, под палещите лъчи на нажеженото слънце резултатът до 80-ата минута е 1:1… Аспарухов бе надиграл преди това няколко защитници и бе поднесъл топката като на тепсия на Иван Колев, който не пропусна отличния случай. Но по-късно идва и нещастният автогол в нашата врата. Часовникът безмилостно отброява последните минути, всичко вече изглежда решено — отпадаме от борбата!… И тъкмо в мига на примирението друг един не приема резултата за окончателен. Аспарухов! Той поема една топка, само за частица от секундата хвърля орлов поглед към отсрещната мрежа и я пронизва — 2:1 и победа, която води до третия мач с белгийците.
Този дуел, за арена на който бе избран стадионът във Флоренция, бе един апогей — и за Гунди, и за българския футбол. Кой-кого! Така стоеше въпросът. И трябва да признаем, прогнозите не клоняха към нас…
помним дълго това навъсено утро на 29 декември 1965 година и тоя дъжд, който се сипеше до обяд над прочутия град на музеите и изящните изкуства. Малко преди да започне мачът, небето се изчисти, слънцето блесна и стопли изстиналите ни от вълнение и напрежение сърца.
Когато българският отбор излиза на стадион „Комунале“, мнозина продължават да коментират: не е ли авантюра смяната на почти целия тим с нови попълнения? Та от единадесетте, играли в Брюксел, сега само двама са останали в редиците! Събитията обаче ще покажат, че това не е било авантюра, а добре обмислен ход. Гласувано е доверие на най-добрите бойци в нашия футбол!
Какво динамично начало! Атаките се редуват една след друга пред двете врати. Първоначалният натиск на белгийците е бързо преодолян. И на свой ред нашите са в настъпление, мощни, непримирими, дръзки. И ето ги тези бляскави два мига, тези две непосредствено следващи една след друга минути на българския триумф.
Топката е разиграна продължително в наказателното поле на белгийците. Попада у Иван Колев, който незабавно я центрира. Над всички се извисява снажната фигура на Аспарухов и той в свой стил с глава я забива в мрежата — 1:0. Още не е стихнала голямата радост, едва топката е вкарана в игра от центъра и хубав, дълъг пас на Якимов намира нашата деветка. Следва дрибъл и удар! Топката минава край слисания белгийски вратар и спира зад гърба му — 2:0.
„Гол! Гол! Гол!“ — задъхва се от вълнение по микрофона радиокоментаторът Митко Чуков и гласът му отеква из цялата страна, в сърцата на стотици хиляди, които в този момент са пред апаратите в България.
Темпераментните италианци възнаграждават с нестихващи аплодисменти българския отбор. Малкото българи на трибуните ликуват. Ликуват — от радост и гордост — в нашата родина,. Браво, българи! Браво, Аспарухов!
След победата с 2:1 в хотел „Медитеране“ във Флоренция заваляха поздравителни телеграми. В тази на ЦС на БСФС се съобщаваше, че на всички участници в победната битка е присъдено званието „Заслужил майстор на спорта“. Така само три месеца, след като стана „майстор на спорта“, Георги Аспарухов заслужи и най-високото спортно отличие у нас.
Тогава Фабри, треньорът на италианския национален отбор, заяви: „Като най-добър играч в отбора на българите бих посочил Аспарухов. Той владее отлично топката и има поразяващо точен удар!“ А Керучи, изтъкнатият италиански спортен журналист, каза: „Аспарухов надмина всякакви очаквания. Това е играч от голяма класа.“
Сам Гунди обаче скромно подчерта: „Победата е на целия колектив и на никой друг! Какво съм аз без другите?“
Много бяха коментарите, безброй — похвалите. Но най-голямата награда след този паметен и победен двубой бе личната поздравителна телеграма на другаря Тодор Живков към героите от Флоренция:
„Изпращам ви сърдечни поздравления и благодарност за високия дух и мъжествената борба на целия колектив, за достойното представяне на родния спорт!“
Дни след това се провеждаше традиционната анкета за най-добрия спортист на България през годината. Никои не се учуди тогава, че за спортист N1 на страната бе избран единодушно Георги Аспарухов. За първи път (а и за последен — поне досега) на най-високото стъпало у нас застана футболист. През тази година Гунди получи и Народен орден на труда — сребърен, отредено му бе и осмо място в авторитетната анкета на „Франс футбол“ за най-добрите футболисти на континента.