— У него действуваше изострена интуиция, подчинена строго на точно фиксираната тактическа точка. Той даваше винаги тон на нещо, което трябва да се заучи и усвои: центриране, лъжливо движение, комбинация, тънко двойно подаване — казва сега Динко Дерменджиев.
И си спомня такъв момент:
— Беше към края на втория двубой с румънския „Стяуа“ в Пловдив от турнира за купата на купите през 1962 година. Аз се намирах на десния фланг, някъде по тъчлинията. По-навътре в полето, на 2–3 метра в нашата половина, беше той. Получи една висока топка, укроти я, поигра си два-три пъти с нея с глава и (кога ме е видял — аз бях зад гърба му) мигновено, пак с глава, ми я прехвърли заднешком (интуиция — страшна!). И аз, както бях набрал скорост, я грабнах и поведох към вратаря — удар и гол! Петият гол — преди това Гунди бе вкарал три, всичките със страхотни удари с глава … С него беше удоволствие да се играе!…
Само Дерменджиев ли е изпитвал това удоволствие? Сашо Костов посочва друг пример:
— Гунди внесе нещо ново при центрирането пред вратата на противника. Дотогава се знаеше: вдигаш топката с цел тя да се извиси някъде между втория, по-далечния дирек. Обикновено тоя, който скачаше, за да я посреща и изстрелва с глава, я изчакваше по-отзад. Сега той ми внуши и ме задължи винаги при каквито и да е обстоятелства да центрирам пред предната греда. „Моя работа си е какво ще правя …“ — казваше. А какво правеше? Тръгваше от по-далечния дирек и като се извисяваше с великолепен отскок, ловко я изпращаше в мрежата с удар встрани и назад. Що голове правехме така години наред! …
Янко Кирилов пък разказва:
— С него и аз се наредих в един период сред голмайсторите. Беше ни казал: „Мене винаги ще ме пазят двама, а и по трима защитници. Трябва да използуваме това така: Ти, Сашо, при тъч или фаул, гледаш към мене и с цялото си поведение ще подсказваш, че ще комбинираш с мене. А ти, Янко, изведнъж, рязко ще тръгваш от дълбочина, за да получиш топката от Сашо!“ Така се получаваше изненада и докато съперниците се усетят, аз се промъквах през „коридор“ и се озовавах сам пред вратарите. Много голове станаха тогава и с този трик. Разбира се, и той остаря — защитниците вече вземаха мерки за противодействие. Но тогава Гунди пък изобретяваше нещо друго.
Едно такова „друго нещо“ виждахме по-късно и във взаимодействието на Аспарухов с по-младия Веселинов.
— Много работи ми е показвал Гунди — споделя сега щурмувакът — на много неща ме е учил. Бяхме се разбрали двамата за един особено ефектен тактически ход. „Където и да се намирам — ми беше казал — ти, щом видиш топката у мене, тръгваш по фланга. Няма да се интересуваш дали ще ти я пусна или не.“ Така и правех. Дори и когато той бе понякога с гръб към мене, аз хуквах по крилото. И винаги — изключенията бяха много малко — когато бягах, виждах топката да излиза пред мене, когато вече бях „изпуснат“ от защитата и сам пред вратаря, не ми оставаше нищо друго, освен да натисна спусъка.
Тази ерудиция на Аспарухов бликаше със сила и в игрите на националния отбор, в паметните големи и победни негови проявления. Тя бе в основата, на футболния му почерк, с който „Левски“, а после и „Левски-Спартак“ жънеха успехи на родна сцена. Попитайте Христо Бонев — той и сега ще ви каже, че при своя дебют на голямата футболна сцена дължи много на топло подадената му ръка от Аспарухов. Попитайте и другите, които идваха след Гунди и се нареждаха на единния фронт до него, и те ще ви разкрият с какво внимание, с каква грижовност той се отнасяше към тях, към тяхното усъвършенствуване! И само тези след него ли? Всички, които са били рамо до рамо с този футболист, могат да потвърдят не само какъв играч, а и какъв верен и искрен другар беше Аспарухов! И с каква чиста радост отвръщаше на дружбата с дружба, на обичта с обич, на уважението с уважение; как се възхищаваше от играта и личността на Якимов — Митата, с когото бяха станали неразделни, на Дерменджиев, на Шаламанов, на Симеонов, на Пенев, на Жеков, на Христо Илиев. Да не говорим на най-близкия, за Сашо Костов, за Жечев или пък за Котков.
Горещ поклонник и сторонник на нападателното начало в играта, той сподели в едно интервю:
— Налага се сериозен разговор на тази тема в нашия футбол. Надявам се, че треньорите ни ще разберат голямото значение на нападателния стил на игра и ще съдействуват на тази основа за повишаване на общата класа. Не случайно в последно време се възхищаваме от силни атаки на съветски, английски, унгарски, шотландски клубове. Ние разполагаме с редица състезатели, които също могат да играят нападателен футбол. Трябва да подчертая, че на нас футболистите по начало не допадат отбранителните варианти. В немалко мачове някои действуват по един грозен отбранителен начин, оставили напред само един или двама нападатели. Тук вината трябва да се търси преди всичко у треньорите, поставили подобни задачи. „Бетонът“ най-често означава понижено самочувствие, примирение със загубата. Така ние отнемаме красотата на играта, отблъскваме публиката. Създаваната психоза у всички ни за „точка навън“ и „две точки у дома“ е вредна. Срещу нея трябва да поведем безкомпромисна борба. Практиката показва, че само нападателният футбол е най-прогресивната форма. За него обаче се изисква преди всичко отлична физическа подготовка.