Такъв го помним — мъж с мъжете, дете с децата! И в това бе заложена също частица от неговото обаяние като личност. Беше чужд на егоизма, на стремежа към еснафско благополучие, на потребителството и робуването на вещите. След футбола, семейството и другарите ведно с подчертаните си културни интереси имаше само една страст — да кормува спортната си кола. В тази страст и изгоря …
Бич и съдба …
Събувал обувката и свличал чорапа, за да каже с болка „Вижте“… И гледката биваше винаги поразяваща — издути глезени, деформирано стъпало, неестествено разположени костици, стави, сухожилия. И безброй следи от хирургическа обработка … Не, това не беше нормален човешки крак. И тъкмо с него Аспарухов боравеше на „работната площадка“, тъкмо този крак прикътваше с лекота летящата топка, за да я укроти и направи послушна така, че в следващия миг да я плъзне точно към партньора.
Контузиите бяха при него неизбежен спътник, трупаха се една след друга нанасяха малко по малко непоправими злини. Разбира се, никой футболист не е застрахован срещу травмите, но при Аспарухов те бяха много, бяха се превърнали в истински бич, в негова съдба.
Той бе беззащитен срещу това печално явление, на което не е трудно да намерим обяснение. Не бяха малко онези защитници, чиято задача до голяма степен се свеждаше до „охраната“ на Аспарухов. И в такава „компания“ той неведнъж ставаше обект на остри стълкновения. Не, това не беше спортна борба. То бе изкористяване на благородното и честно съревнование на терена от страна на тези, които нямаха сили да противостоят на ходовете и финтовете, с които нападателят вършеше своята работа. Жалкото бе, че понякога зад тези уродливи проявления — не само с Аспарухов, разбира се — се криеха и съответни наставници, поставили в тоя план „тактическите задачи“ на опазването на опасния съперник.
Как болезнено преживяваше Аспарухов всичко това! Страдаше, но мълчаливо, със стиснати зъби отминаваше парещия досег с бутона на противника, острото съприкосновение с чуждия крак или лакът.
Не закъсняха и печалните последици от честите контузии. Вече нерядко той бе извън състезателния строй, отсъствуваше за дълги периоди от тренировките, нямаше го и в редиците по време на мачове. Лекуваше се. Стигна до операционната маса на виенския професор Йелинек, на която легна веднъж, а след една година и втори път. Тогава Христо Бонев имаше нужда от „ремонт“, та двамата едновременно се озоваха в австрийската столица. Престоят се удължи, скуката усили тъгата по топката и в дните преди намесата на скалпела те, понесени от Витлачил (вече треньор на „Рапид“), утоляваха тази носталгия на „Пратера“. Наблюдаваха тренировките на „Рапид“, на „Аустрия“, присъствуваха и на шампионски срещи. Не ги сдържаше…
По-късно Бонев разказваше:
— Нещо отвътре ни човъркаше. И когато Витлачил предложи веднъж да „загреем“ с неговите футболисти, аз пръв скочих на крака: „Че защо не Хайде, да им покажем как се играе!“ Гунди се смееше. Той винаги с ирония, но и с малко скрита завист се отнасяше към моето непоклатимо самочувствие. В края на краищата се съгласи и ние се включихме в учебната игра. Развъртяхме се, както си знаем. Гунди, макар и с болки в крака, изплете няколко хода, измайстори няколко финта, отбеляза два гола и направи така, че австрийците спряха и му ръкопляскаха. Всичко това трая само десетина минути. На другия ден с удивление видяхме във виенските вестници подробни репортажи за този епизод, придружен и със снимки на Аспарухов. А следобед в хотела се появи и менажер, който предложи една солидна сумичка срещу двегодишен договор с Гунди. Помня и сега как се изчерви и смути моят другар и как тактично, смеейки се, отклони разговора в друга посока.
От Виена синята деветка се завърна със специална ортопедична обувка, която „Адидас“ с охота предложи да изработи лично за него. Разбира се, и в името на своите рекламни интереси.
Още през 1964 г. футболните съдии Ст. Янчев и Л. Румянчев писаха в един свой коментар във вестник „Футбол“: „Някои добри наши нападатели, като Аспарухов, са обект на непрестанни брутални действия от страна на противниковите защитници, чиято задача се свежда до това, да не им позволяват да играят въобще. И има съдии, които търпят това, приемат ролята на бездушни регистратори на нарушения, които надхвърлят нормите на всякакво приличие…“