Началните стъпки на Гунди във футбола са свързани с имената на вещи педагози като Петко Николков, Михаил Георгиев, Чори Петров… Но преди всичко с името на добрия, всеотдаен в работата с децата и юношите Коце Георгиев, бате Коце. На него всичко можеше да кажеш, всичко да изповядаш, да се довериш изцяло. И голобрадото още момче го питаше за какво ли не, споделяше с този наставник всичко. Само едно задържаше за себе си — мечтата да бъде централен нападател. Нея то разкриваше у дома.
— Не се стърпях един ден — разказва бай Аспарух — и се дигнах, та на „Герена“. Намерих Чори Петров и се помъчих да го убедя, че Гошо не е за централен защитник — много е мек, разчита на техниката, а само с нея врата не се брани… „Нека си играе сега така, да ни помогне! Нямаме друг за централен защитник, а той може всичко…“ Така ми рече Чори тогава.
Треньорът е имал право, защото по-късно юношите на „Левски“ станаха шампиони. На финала срещу софийския „Спартак“ други отбелязаха трите гола, но те нямаше да стигнат за победата, ако пред синята врата не беше високият, самоотвержен и ловък Аспарухов.
Започваше вече стръмнината по спортния му път. Но любовта към футболната топка като всяка детска любов е изменчива. Гунди играе и волейбол, и баскетбол, пръв е в училище по земна гимнастика. И кой знае защо един ден, тъкмо когато футболът вече е „навлязъл“ в кръвта му, той най-неочаквано се вмъква в стаята на треньора по волейбол Димитър Гигов.
„По онова време — разказва сега Гигов — ние набирахме състезатели от училищата. Или аз ги обикалях, или учителите ми довеждаха подходящи за спорта момчета. Аспарухов дойде сам. Стоеше притеснен пред мене, гледаше надолу, към обувките си…
— Кой е другарят Гигов?
Представих му се.
— Имам желание да тренирам волейбол…
От две-три години бях започнал вече да работя с един състав. Но искрено се зарадвах, че такова едно спортно момче, с подчертано силни физически данни иска да дойде при нас. Приех го с удоволствие. Тогава беше практика да изискваме училищния бележник на всеки кандидат и да го приемаме, при условие че няма слаб успех. Аз постъпвах другояче. Не избързвах, изчаквах младежът да се позапали край мрежата. Така направих и с Аспарухов. Но мина доста време и той все «забравяше» да ми покаже бележника си. После, когато сам го донесе, разбрах на какво се дължало това закъснение — просто, за да поправи бележките.
Той растеше с всяка тренировка, напредваше с големи крачки. И скоро, само за месец-два, се наложи в основния ни състав. Ала заедно с радостта ме сполетяха и неприятности.
Един ден, беше в края на 1960 година, колегата ми Коце Георгиев нахлу в моя кабинет и ми направи цял скандал, че съм отвлякъл най-добрия му футболист. Стана голяма кавга, подхвърлихме си остри думи.
Реших да запитам Аспарухов, защо бяга от футбола, кое го е отблъснало. И го извиках на разговор.
— Твърдо съм решил да играя волейбол — рече ми той. — Футболът ме привлича все още, но не мога да понасям грубостите.
Това определи и моето поведение. Опасявах се, че ще бъде раздвоен, защото беше явно, че любовта към футбола си е свила гнездо в сърцето му. Казах му да идва при нас 4–5 пъти седмично. Ако има време, може и футбол да играе, но не спазили тези четири часа в седмицата за волейбол — хич и да не се вясва повече.
Беше най-редовен в тренировките. Правеше ми впечатление, че и баскетболната топка му бе много послушна, а при контролните изпитания за оценка на двигателните качества «новакът» надминаваше постиженията на най-добрите — и в тестовете по лека атлетика, и по гимнастика, по всичко…
Мислех си тогава, мисля си и сега. Играл е на воля и това, че му се отдаваше лесно всяка дисциплина, че за кратко време усвояваше тънкостите й, се дължеше на благотворния досег с махленския спорт, който ние пренебрегнахме и сякаш ликвидирахме. Бедата сега, според мене, е тясната основа на ранната специализация на децата.
Въпреки всичко Коце Георгиев продължаваше да разчита на своя възпитаник. Една неделя, не знам как, с някаква хитрина, той го примамил да играе този ден срещу «Славия» — важен мач, решителен за градското първенство на юношите. Не ми стана много приятно, но и аз отидох на старото игрище «Динамо». Тогава «Левски» победи, но не това бе важното — а че Аспарухов игра великолепно! Коце Георгиев гледаше не него, а мене — да види реакцията ми. Нямаше как. Гунди трябваше да изкара целия турнир. И през този сезон действуваше и на двата фронта — на волейболния и на футболния. После беше и по-естествено — остана си на зеления терен. Но и не ни забрави съвсем. Идваше на мои тренировки, дори и когато бе вече известен футболист в страната, включваше се в заниманията, в игрите. Мисля, че това много му помагаше за борбата във въздуха, за ударите с глава. С него идваше и Вуцов — и двамата не загубиха от тоя контакт с волейбола.“