— Поведохме с 1:0 и загубихме с 1:3. Помня, че при 1:1 Гунди се откъсна напред, излезе сам срещу вратаря на гостите и нанесе удар — хубав, ама… над дирека… Леле как се ядоса бай Георги: „Ще го върна обратно — викаше той след мача в съблекалнята, — така ако я кара, за какво ми е…“ Намеси се бай Стефан Паунов, помощникът му тогава: „Не бързай, той ще бъде един ден сред най-големите — помни какво ти казвам!“
Колебанията продължават и тук. Играта му не всякога върви. Разбира се, да се каже „не върви“ е пресилено, защото Гунди и сега прави голове, и сега ловко и красиво се стрелка между защитниците, и сега атаката с него е остра, както не е била никога преди. Но от него вече искат много, далеч повече от това, което той на тоя етап може да даде. Независимо че „Ботев“ с този футболист е очевидно по-мощен, че става челник в шампионата, че печели и купата на Съветската армия!
Така или иначе обаче „репликите му кънтят“ по стадионите така, че го забелязват и се вглеждат в него вече отвсякъде. Забелязват го и за националния тим, за отбора, който ще замине за Чили и ще отстоява спечеленото право да участвува на финалите за световната титла. Не е било лесно на Кръстьо Чакъров да убеди на заседанието на БФФ всички, че включването на Аспарухов в екипажа, който ще потегли през океана, ще бъде само от полза. Реакцията е силна, тя е и естествена. Та този момък не е навършил още 19 години.
— Трябваше да се утвърди националният отбор за Чили — връща се назад в спомените си Чакъров. — Представих пред бюрото на федерацията 25 имена. Едно от тях, последното в списъка, бе на Аспарухов. Какви спорове станаха!… „Добре, рекох накрая, нямам ли право като треньор да наложа аз едно име в списъка, да включа свой човек?“ Отстъпиха. Помня, че и „Народен спорт“ организира тогава анкета между специалисти — уместно ли е да се залага на тоя млад футболист.
За това време, за своята първа среща с този млад футболист в екипа на националните избраници ни разказва сега заслужилият майстор на спорта — Иван Димитров:
„За него вече се говореше много, нашумяло бе името му. «Ботев» бе станал изведнъж друг — самонадеян, дързък, силен. Аз не ходех по другите мачове, използувах свободното си време да чета за изпити. Но вече бях заинтригуван: кой е тоя Гунди?
Веднъж, май че тогава го бяха повикали за пръв път в националния отбор за един контролен мач, видях в съблекалнята едно войниче — височко, стройничко, с ниско остригана коса. Приготвяхме се да излизаме — събличане, обличане, масаж. А това момче не излиза от съблекалнята. Взех го за външно лице, запалянко, може би приятел на някой от отбора. Знаете каква нервност съществува в такъв момент и не се стърпях: «Абе кой е този — викам. — Няма ли да се разкара? Ние си имаме работа…» Веднага ме сбутаха: «Мълчи бе, това е Гунди!»
Малко по-късно ми се удаде да разбера наистина какво представлява това момче. «Локомотив» се срещна в София с «Ботев». Помня как в един момент Чико вдигна корнер. Аспарухов скочи над мене (ах, как ме измъчи той във въздуха, където дотогава превъзхождах всички!) и като посрещна топката с глава, шибна я като куршум. Аз за малко да вляза с нея в мрежата — паднах и ахнах. Но от почуда! Съдията помисли, че охкам, защото съм ударен или блъснат, а аз не бях докоснат. Свириха му фаул и го чух как реагира до мене (беше също паднал): «А-а!…» Нищо повече не каза. А голът му си беше гол. Ей така го помня от първия ни сблъсък. Взе ми всички високи топки, надскачаше ме през целия мач. «Разпра» ме! Игра така, сякаш искаше да ми каже: «Е, сега видя ли кой съм?» Но не го каза… После станахме приятели.“ Едва ли някой ще си спомни сега за контролните мачове на националния отбор по време на подготовката му за Чили. По-късно ще дойде времето, когато запалянковците ще ходят на стадиона да гледат дори как Гунди прави първите загревки след зимния сезон. Треньорите Кръстьо Чакъров и Георги Пачеджиев бяха избрали за база Пловдив. На 3 март 1962 година се игра приятелска среща за проверка с „Динамо“ (Букурещ) — силен отбор, със седем-осем национали. Първото полувреме завършва с един гол в наша вреда. Но във втората част се разиграва като хала тъкмо този новак, чието място още не е сигурно. Аспарухов вкара два гола и за другите три дава последния пас. Публиката ликува! Когато вкарва първия гол, Иван Колев, на върха на славата си по онова време, изтичва и го прегръща сред възторжените викове на трибуните. След няколко минути, когато младокът подава като по конец една топка, която фалцово извива покрай защитата и попада на крака на Диев и той я изстрелва в мрежата, маститото крило също не удържа чувствата си и сграбчва тънкото момче в могъщите си прегръдки. Това вече бе истинският знак на признанието. Аспарухов е станал равен между равните.